Рапсодия за алтова флейта и оркестър

Рапсодия за алтова флейта и оркестър от Дебюси е една от най-сполучливите версии на Втората рапсодия, написана в оригинал за саксофон и оркестър. Историята на тази творба е свързана с американката Елизe Хол. Когато неочаквано слухът ѝ се влошава, по съвет на своя съпруг - хирурга Ричард Хол, започва да се учи да свири на саксофон, за да подобри състоянието си чрез надуването на въздух в инструмента. Защо точно саксофон? В Санта Барбара, където живеели не могли да намерят друг духов инструмент. Когато д-р Хол умира през 1898 г., Елизе решава да се посвети на музиката. И главно на популяризацията на саксофона. Започва да взима уроци при първия обоист на Бостънския симфоничен оркестъра Жорж Лонги. Основават заедно Бостънския любителски оркестров клуб. Във всеки концерт на клуба замислили да се изпълнява по едно произведение за саксофон. С добрите си финансови възможности тя става инициатор за поръчка на произведения, които съществено попълват репертоара за инструмента в първите десетилетия на 20 век. Сред най-известните от тях е Втората рапсодия на Дебюси. В едно писмо до Месаж от 8 юни 1903 г. композиторът пише: „Eдна дама американка ми поръча пиеса за саксофон и оркестър. Не знам доколко Ви е приятен, що се отнася до мен, аз съм забравил неговото особено звучене… И ето в отчаяние измислям някакви звукови комбинации, най-подходящи за този безцветен инструмент. Не ми доставя голямо удоволствие, саксофонът е тръстиково животно с поведение и навици, с които почти не съм запознат. Неговият звук ми напомня романтичната сладост на тембъра на кларинета. Заставям го да мърмори меланхолични фрази… Всичко това ще се нарича Арабска рапсодия”. Междувременно обаче започва работа над симфоничния триптих „Морето”, в личния му живот настават обрати. Елизе Хол търпеливо очаква своята пиеса, която коректно е финансирала – за нея е важно все пак Дебюси да я напише. По-нататъшната съдба на Рапсодията е обвита с мъгла. В следващите 13 години няма никакви сведения за възвръщането на композитора към партитурата на произведението. Ръкописът остава у него до смъртта му на 25 март 1918 г. Месец по-късно втората му съпруга Ема предава на Роже Дюкас (близък приятел на Дебюси) манускрипта, озаглавен „Ескизи на „Мавританска рапсодия” за саксофон с оркестър”. Той завършва творбата по подробните предписания на автора, оставяйки верен на неговите намерения. Към оркестрацията прибавя и още няколко инструмента. Подготвя партитурата за печат заедно с факсимилето на ръкописа. Официалната премиера е на 14 май 1919 в парижката зала „Гаво” под окончателното заглавие „Рапсодия за саксофон и оркестър”. Изпълнена е от оркестъра на Националното музикално общество, солист е Пиер Мейер, диригент - Андре Капле. Оригиналният ръкопис на Рапсодията е изпратен на Елизе Хол, която така и не успява да я изпълни или чуе, защото вече е напълно глуха. Тази меланхолична красива пиеса, която изявява великолепно солиращият инструмент, без да робува на самоцелна виртуозност, е близка до поетичния натюрел на късните творби на Дебюси.