Името на Дюрюфле е символ на възраждането на духовната музика във Франция през първата половина на ХХ век. Заради силната си самокритичност публикува малко от своите вокални и органови творби. „Работя бавно и изхвърлям много” – отбелязва той. Реквием за солисти, хор, оркестър и орган, оп.9 е най-известното  му творение. През 1947, когато работи върху сюита от пиеси за орган, базирана на грегорианските песнопения за заупокойна литургия, неговият издател Дюран му поръчва да напише по-мащабна творба. От каноничния латински текст той пропуска рездела  „Dies irae” (Ден на гнева) – драматичният ден на Страшния съд, така изкусно въплътен в реквиемите на Моцарт, Берлиоз и Верди. Това решение изследователите свързват с концепцията му за по-умиротворена, възвисяваща творба. Дюрюфле пояснява: „Моят Реквием е изцяло основан на старинното пеене в Римо-католическата църква – върху културата на грегорианските песнопения в памет на мъртвите. Те ме вдъхновяваха. Така слушателите биха могли да открият за себе си първоначалната красота на грегорианския канон, представляващ мир, вяра и надежда. Това не е ефирна творба, която е откъсната от светската тревога. Тя отразява в неизменната форма на християнската молитва мъката на човека, изправен пред мистерията на сетния си край”. Запознанството с грегорианските напеви идва още от детството на Дюрюфле, когато той е хорист в катедралата в Руан, а в Парижката консерватория хармонизирането им е част от обучението на органистите.

Дюрюфле посвещава Реквием на паметта на своя баща. Той прави още две негови версии – за солисти, хор и орган (1948); за солисти, хор, малък оркестър и орган (1961). За първи път произведението звучи с ретранслация по Френското радио от парижката зала „Гаво” на 2 ноември 1947, в Деня за памет на всички починали, а концертното му изпълнение е в Двореца  Шайо на 28 декември същата година.

текст – Янина Богданова