"Летни нощи" - вокален цикъл за сопран и оркестър оп.7 /по стих. на Т. Готие/

Вокалният цикъл „Les nuits d’été” („Летни нощи”), оп. 7 разкрива друг пласт в страстната и пламенна натура на Ектор Берлиоз – на тихия новатор. Майсторът на големите форми вече е написал първата романтична програмна симфония - „Фантастична симфония”, „Харолд в Италия”, „Ромео и Жулиета”, Траурно-триумфална симфония, Реквием, операта „Бенвенуто Челини”. С мъка изкарва хляба си като музикален критик, бракът му с английската актриса Хариет Смитсън, неговата голяма любов, е пред разпад. И около 1840 г., вдъхновен от поетичната сбирка на Теофил Готие „Комедия на смъртта” (1838), избира шест стихотворения и създава песните, обединени в цикъла „Летни нощи”. Публикуван през септември 1841 г., първоначално той е за мецосопран или тенор и пиано и е посветен на Луиз Бертен (композиторка и поетеса, дъщеря на редактора на Journal des debates, на който Берлиоз сътрудничи). Музикалната критика отбелязва появата на новите песни: „Може да се каже, че никой друг композитор не работи с по-независими идеи и по-благородна незаинтересованост. Всъщност нищо не е по-лесно за Берлиоз от това да пише онези нежни и ароматни мелодии, които модните певци и тяхната клиентела търсят. Но той никога не е искал да опозорява своето изкуство”. И още: „Те са сладки, чисти, фини, горди или меланхолични песни, благородно и правдиво изразяващи определено състояние на духа”. През 1843 композиторът оркестрира за турне в Германия четвъртата песен „Absence”за любовницата си, певицата Мари Ресио. През 1856 – втората „Le spectre de la rose” за изпълнение в Гота, насърчен от композитора Петер Корнелиус, който уговаря швейцарския издател Якоб Ритер-Бидерман да поръча на Берлиоз оркестрацията на целия цикъл. Той я завършва за месец и е публикувана в края на същата 1856. След като тази версия излиза, Хектор разкрива идеята си различни гласове да изпълняват всяка от песните – мецосопран, тенор или контраалт. Но „Летни нощи”обичайно се изпълнява и днес от един солист, най-често мецосопран. Някои изследователи предполагат, че заглавието на творбата е алюзия към Шекспир. Други, че е измислено заради благозвучието с меланхоличните стихове и се корени в думи на Берлиоз от негова рецензия за концерт: „тази възхитителна хармония, чиста, спокойна и ведра, като лятна нощ”. Всяка от вокалните миниатюри е завършена пиеса, разказва своя история за любовта, но когато се изпълняват последователно като цикъл оформят скрит лиричен сюжет за краха на чувствата и надеждите, за дуализма на любовта и смъртта. В първата песен „Villanelle” („Виланела”) са предадени пролетните копнения на влюбените, които скитат заедно в гората (в оркестровата редакция на „Летни нощи”, Берлиоз изписва посвещение във всяка от песните към певци, с които е работил – „Виланела” е посветена на Луизе Волф). Експресивната „Le spectre de la rose” („Призракът на розата”) разкрива съня на една девойка за призрака на цветето, с което е закичила роклята си на бала. Розата не съжалява за смъртта си, да умре на гърдите ѝ е съдба, на която могат да завиждат кралете... (посветена е на Анна Бокхолц-Фалкони). В мрачната „Sur les lagunes: Lamento” („Над лагуните: Ламенто”) морякът скърби за починалата любима, която никога повече няма да го изпрати в морето (посветена е на Ханс Феодор фон Милде). В „Absence” („Отсъствие”) влюбените са далеч един от друг, метафорично между живота и отвъдното (посветена е на Маделайн Кратохвил-Нотес). Във второто ламенто „Au cimetière: Clair de lune”(„В гробището: Лунна светлина”) опечаленият герой е смутен от призрачното видение на мъртвата възлюблена и се освобождава от мрачния спомен (посветена е на Фридрих Каспари). Последната песен „L'île inconnue”(„Незнайният остров”) загатва за непостижимото – мястото, където любовта може да е вечна (посветена е на Роза фон Милде). В „Летни нощи” Берлиоз постига нова, нечувана дотогава равностойност на гласа и оркестъра в многоизмерната музикална интерпретация на стиховете на Готие. Камерният оркестров състав гъвкаво варира в зависимост от образното съдържание на всяка песен. Композиторът майсторски използва различни тембри, за да изгради изтънчена и богата амалгама на текстура и цветове. текст - Янина Богданова