Blumine

Първата симфония на Густав Малер – „Титанът“ е завършена през март 1888 и изпълнена премиерно на 20 ноември 1889 в Будапеща, където Малер вече е директор на Кралската опера. В първоначалния си вид творбата има пет части, втората от които, наречена Анданте или „Блумине“, наподобява серенада. Тази част е остро критикувана и по-късно е премахната от симфонията след нейното трето изпълнение във Виена, а също така е премахната и от първото издание през 1899. След четвъртото изпълнение, състояло се в Берлин на 16 март 1896, Първата симфония на Малер вече се изпълнява като четиричастно произведение. „Bluminе“, което в превод означава „цветен“ или „цвете“, първоначално е създадена като една от седемте пиеси междуактна музика, композирани от Малер „за два дни“ през юни 1884, за представянето на пиесата на Йозеф Виктор фон Шефел „Тромпетистът от Зекинген“. Частта с това заглавие, включена в първата симфония на Малер, почти не се различава от оригиналната версия, включително по отношение на оркестрацията, която е за малка секция от симфоничния оркестър, използван в пълния си състав в останалите части на симфонията. Анданте-то започва и завършва с лирична кантилена за тромпет. В интервю, публикувано на следващия ден след премиерата, Аугуст Бир я описва като „сърдечна, възторжена тромпетна мелодия, която се редува с меланхолична песен на обой. Не е трудно да се разпознаят влюбените, които разменят нежните си чувства в тишината на нощта“. Докато Малер работи в Кралския Театър в Касел през 1883, той се влюбва в привлекателното русо сопрано Йохана Рихтер. Вероятно именно Рихтер го е вдъхновила за написването на „Блумине“. В разговор с Бауер-Лехнер, композиторът описва частта като „сантиментално страстен... любовен епизод“. Отношението му към „Блумине“ обаче е доста противоречиво. В едно свое писмо от 1884, написано до приятеля му Фриц Льор, той твърди: „Завърших този опус за два дни и трябва да кажа, че съм много доволен от него“. Две години по-късно, в разговор с диригента Макс Щайницер, изказва съвсем различно мнение – дразни се, че произведението е твърде сантиментално и кара Щайницер да му обещае, че ще унищожи клавира, който е направил. И все пак, явно към 1888 Малер е харесвал музиката достатъчно, за да я включи като част в първата си симфония, въпреки че след третото изпълнение на симфонията се отказва от тази част напълно. Като основна причина за премахването й композиторът посочва „твърде силното сходство на тоналностите в съседните части“. Това твърдение обаче е подвеждащо, като се има предвид, че в хамбургския си вариант „Блумине“ е в до мажор – тоналност, която не се задържа трайно в никоя от другите части. Има и редица други причини, които може да са накарали Малер да отстрани „Блумине“ от своята симфония: негативното мнение, изказано в пресата (един от критиците отрича частта като „тривиална“), доста забележимото сходство между първите щест ноти от мелодията, започваща в тромпета, и първите шест ноти, с които започва финалът на Първата симфония на Брамс, появила се цяло десетилетие по-рано, през 1876, и също написана в до мажор – удобен повод за спекулации и клевети. Каквито и да са били мотивите за премахването на „Блумине“ обаче, явно повечето диригенти одобряват решението на Малер, което личи от факта, че след публикуването на частта през 1968 тя сравнително рядко е включвана в концертните програми. Най-изтъкнатият биограф на Малер – французинът Анри Люи де ла Гранж описва частта по следния начин: „Не може да има съмнение относно авторството на „Блумине“ и все пак малко други аргументи могат да бъдат изтъкнати в негова полза. Това е музика като тази на Менделсон от края на деветнайсети век: красива, очарователна, лека, градска и повтаряща се – точно това, което музиката на Малер никога не е била“. Частта „Блумине“ е преоткрита от биографа Доналд Мичъл през 1966, докато той прави проучвания в Йейлския университет за подготвяната от него биография на Малер. Година по-късно, на 18 юни 1967, в рамките на фестивала в Алдебърг, Бенджамин Бритън осъществява премиерата на частта и това е първият път, в който музиката се чува след 1894. „Блумине“ е публикувана за първи път през 1968 от американската компания „Theodore Presser“ (Малвърн, Пенсилвания). Оттогава насам музиката е изпълнявана в много различни концертни формати: като самостоятелно произведение, изолирано от симфонията, преди или след симфонията или като втора част в хамбургския ѝ, петчастен вариант. Въпреки това, много забележителни диригенти никога не са изпълнявали „Блумине“ като част от Първата симфония на Малер. Сред тях са Ленард Бърнстейн, Джон Барбироли, Яша Хоренщайн, Ото Клемперер, Дьорд Шолти, Рафаел Кубелик и Бернард Хайтинк. Може би тези диригенти споделят мнението, изразено от Анри Люи де ла Гранж : „ С такъв удивително ясен и интелигентен композитор според мен е кощунство да се свири каквото и да е, освен окончателната версия на произведенията: Малер знаеше по-добре от всеки друг как трябва да звучи музиката му и никога не преставаше да усъвършенства своите партитури ". текст - Аделина Александрова