Симфония №7 в ми мажор (D 729)

Симфоничното творчество на австрийския композитор-романтик ФРАНЦ ШУБЕРТ (1797-1828) обхваща 13 опуса: 7 напълно завършени симфонии, емблематичната „Недовършена симфония” и още 5 симфонии, от които са оцелели само скици. Особен случай сред тях е Симфония №7 в ми мажор (D 729), една от най-интересните загадки в музикалната история. През август 1821 Шуберт съставя цялостната структура на творбата в четири части. Напълно оркестрира само първите 110 такта, а в останалата част от симфонията фиксира мелодичната и басовата линия, някои вътрешни гласове, ключови хармонични преходи и предписания за състава на оркестъра. Остава енигма защо изоставя проекта си? Както в редица други свои произведения, често завладян от нови идеи, той не довършва започнатото. Докато работи над Седмата симфония, паралелно композира операта „Алфонсо и Естрела”. От една страна е раздвоен от желанието си да пробие на оперната сцена, от друга – за да се издържа пише клавирни пиеси за виенските салони. Не се и надява, че някой би се заинтересувал от неговите симфонии, нито има възможност да ангажира оркестър – приживе не доживява изпълнението на нито една от тях. Но в съзнанието му Седмата симфония в ми мажор е завършена като музикална идея, за което свидетелства финалната двойна черта в партитурата и надписът „Fine“ („Край”). От тук нататък идва ентусиазмът на редица композитори и изследователи от 19 век до днес да „реализират” творбата. Историята на оцеляването на ръкописа напомня приключенски роман. След смъртта на Шуберт, неговият брат Фердинанд предава ценните ноти на Феликс Менделсон - Бартолди. След ранната кончина на Менделсон, неговият брат Паул става пазител на архива. През 1868 британският музиколог сър Джордж Гроув (създателят на известния музикален речник) го посещава в търсене на изгубено шубертово наследство. Трогнат от пламъка на изследователя, Паул му подарява ръкописа на D 729. Гроув го отнася в Англия. Първо предлага на Артър Съливан да завърши партитурата. След отказа му се обръща към Джон Франсис Барнет, който прави през 1881 първата версия на симфонията в духа на ранния немски романтизъм. Подготвя копие на партитурата на Шуберт в червено мастило, а своите допълнения изписва с черно мастило. Историческата премиера е на 5 май 1883 в „Кристъл палас” в Лондон от Оркестъра на Огъст Манс. През 1885 издателството „Breitkopf und Härtel” отпечатва симфонията в клавирна транскрипция, която оцелява в много библиотеки. За разлика от двете партитури на тази първа версия, които са унищожени – едната през 1936, когато изгаря „Кристъл палас”, а другата – през 1943, когато е разрушено германското издателство. Но благодарение на две изпълнения в Кливланд, САЩ през 1928 от Кливландския симфоничен оркестър под диригентството на Николай Соколоф, в архива на оркестъра са запазени оркестровите щимове. И по тях е направена реконструкция на партитурата, съставена от Барнет. Сканираните копия от нотните материали, дарени на Кралския музикален колеж в Лондон, днес са достъпни за ползване. Има няколко опита за довършване на симфонията. В своята разработка от 1934 Феликс Вайнгартнер прави съкращения и богата оркестрация в късноромантичен стил. Версията на Брайън Нюбоулд от 1980 е строго научна по скиците на Шуберт, оркестрацията следва инструменталния език на композитора от 1821, на базата на VІ и VІІІ му симфонии. През 2022 Рихард Дюнзер прави модерен прочит за камерен оркестър в духа на късния Шубертов стил и включва фрагменти от други незавършени творби на композитора. През 2024 германското издателство „Musikproduktion Höflich” публикува за първи път партитурата на Седмата симфония в оркестровата версия на Барнет. Нейната възстановка със съвременна критическа редакция на Йозеф Канц позволява на съвременните оркестри да изпълняват симфонията във вида, в който е била чута за първи път през 1883. Седмата симфония D 729 заема важно място в прехода на 24-годишния Шуберт към неговия „зрял“ стил, към по-амбициозни оркестрови форми. Тя е мостът между младежките му симфонии и по-късните шедьоври – „Недовършената” и „Голямата” симфония в до мажор. Замислена е като четиричастен цикъл. Динамичната І част започва с бавно встъпление, следва песенно меланхолично Анданте, витално скерцо с народно-танцувален привкус и сияен енергичен финал. За първи път той планира толкова голям оркестър, включващ три тромбона и четири валдхорни – състав, който придава на музиката внушителна достолепност. Симфонията показва търсенето на нови пътища отвъд мощното влияние на Бетовен. В нея откриваме типичната шубертова лиричност, съчетана с иновативна хармония и мащабна структура. Не случайно Нюбоулд нарича Седмата симфония „Янусовото лице на Шуберт“ (по името на двуликия бог Янус) – музика, която едновременно гледа назад към класическата яснота на XVIII век и напред към експресивните бездни на романтизма. текст - Янина Богданова