Симфония №2 в си бемол мажор, D125

СИМФОНИЯ № 2 В СИ БЕМОЛ МАЖОР, D. 125, от съвременника на Бетовен, австрийския композитор ФРАНЦ ШУБЕРТ, е сравнително по-малко известна за разлика от някои от по-късните му симфонии и особено „Недовършената“ (D. 759), превърнала се в емблематична за творчеството му и за епохата на Ранния романтизъм, и „Голямата симфония в до мажор“ (D. 944), наречена така за разлика от Шестата „Малка симфония в до мажор“ (D. 589). Шуберт е автор на 13 симфонични опуса: 7 напълно завършени симфонии, „Недовършена“ и още 5 симфонии, от които са оцелели само скици. Втората симфония е създадена между 10 декември 1814 и 24 март 1815. Тогава композиторът е само на 17 години. Посветена е на директора на семинарията Иноченц Ланг, където Шуберт учи до 1813. Има предположения, че е свирена от любителски оркестър. Много по-късно, на 2 декември 1860 в Музикферайн във Виена е представена само втората ѝ част. Премиерата на симфонията е на 20 октомври 1877 в Лондон в концертите на „Кристъл Палас оркестър“, 49 години след смъртта на композитора, по инициатива на британския музиколог Сър Джордж Гроув (създателят на известния музикален речник), на когото дължим изпълнението на всички симфонии на Шуберт през тези години. Втората симфония е публикувана за първи път през 1884 като част от пълното издание на произведенията на Шуберт, редактирано от Йоханес Брамс. Първите три симфонии на Шуберт са свидетелство за неговия изключителен талант, както и за изумителната му творческа продуктивност от ранна възраст. Този период е ключов за развитието на младия музикант. След като напуска семинарията, той работи като помощник-учител в училището на баща си във Виена, същевременно активно се обучава по композиция и свири като любител виолист в студенския оркестър. Въпреки че продължава преподавателската си позиция до лятото на 1818, разочарованието му от тази несвойствена за него дейност нараства и той се насочва постепенно изцяло към творчество. Композирам всяка сутрин и когато едно произведение е готово, започвам друго – споделя Шуберт. 1815 година е много плодотворна за него – завършва Втората и пише Третата си симфония в ре мажор (D. 200), Струнния квартет № 9, две сонати за пиано, множество песни. Във Втората му симфония се открояват симфоничните модели, от които той е черпил вдъхновение. Тя е силно повлияна от късните симфонии на Йозеф Хайдн, особено от „Лондонските“ по отношение на оркестъра, въведението в началото и менуета в третата част, същевременно е проникната от лиризма на Моцарт и динамичните контрасти при Бетовен. Първата част е по-дълга и може би първоначално е била замислена като самостоятелна увертюра. След бавното и мрачно встъпление фанфарната звучност на първата тема на сонатното алегро напомня за Бетовен и „Творенията на Прометей“, оп. 43. Втората тема е поетична и извисена. Лиричната втора част е изградена като тема и пет вариации, в които основната нежна песенна мелодия, въведена в струнните инструменти, е оркестрово различно оцветена и нюансирана. Третата част следва традиционната форма на менуета с пасторално трио, в което се откроява мелодията в обоя и кларинета. Четвъртата част, галоп в 2/4, е най-дългата, тя е триумфален завършек на творбата. В музикалната ѝ структура Шуберт майсторски преплита рондото и сонатната форма, което е пример за оригиналното му мислене още в неговото ранно симфонично творчество. За Йоханес Брамс Втората симфония е свидетелство за свежестта и непосредствеността, с които Шуберт композира произведения си. текст - Елисавета Вълчинова-Чендова