Симфония-концертанте за виолончело и оркестър в ми минор, оп.125

Симфония-концертанте за виолончело и оркестър в ми минор, оп.125 от Сергей Прокофиев е творба с необичайна и сложна съдба. Всичко започва през 1933–1938, когато композиторът пише своя Първи концерт за виолончело, оп. 58. Премиерата му е пълен провал – творбата е обявена за „прекалено сложна” и „немелодична“. Почти десетилетие по-късно, през 1947, 20-годишният Мстислав Ростропович изпълнява забравения концерт с такава страст, че Прокофиев, поразен от интерпретацията и техниката на младежа, решава да преработи партитурата. В интензивно сътрудничество между твореца и изпълнителя преминава създаването на този опус. Премиерата под заглавието „Втори концерт за виолончело и оркестър” е изпълнена на 18 февруари 1952 в Москва. Солист е Ростропович, а на диригентския пулт за първи и последен път в живота си застава Святослав Рихтер. Реакцията на критиката е хладна, над Прокофиев тегнат обвиненията във „формализъм“. Недоволен от някои детайли, композиторът продължава да редактира творбата и за да подчертае равностойността на солиста и оркестъра, симфоничния ѝ мащаб, я нарича Симфония-концертанте. Работи над нея до смъртта си. По скиците на автора, оркестрацията на последните страници от партитурата завършват Ростропович и Кабалевски. С новото заглавие е изпълнена за първи път извън СССР на 9 декември 1954 в Копенхаген (Дания) от Ростропович под диригентството на Томас Йенсен. Творбата е излята в монументална, тричастна форма. За характера и посланията ѝ Прокофиев и Ростропович са оставили ценни свидетелства. I част композиторът описва като „сурова и меланхолична експозиция“. Изпълнителя пояснява: „Прокофиев ми казваше: „Слава, тук не пей като в италианска опера, пей като руската земя – широко и безкрайно”. Това е музика на съперничеството със съдбата, в нея се усеща стаена, епична мощ”. Най-дългата и технически най-предизвикателната II част, Ростропович определя като сърцето на концерта: „Тя е изпълнена с невероятна агресия и ирония. Каденцата в средата не е за демонстрация на техника, тя е вик на душата, захвърлена в хаоса. Виолончелото трябва да бъде като машина, но машина с горещо сърце”. За нея композиторът казва: „Тук искам виолончелото да звучи като човешки глас, който крещи сред бурята”. III част е тема с вариации. В една от тях той вмъква банална мелодия, напомняща популярната в онова време песен „Бъдете здрави, живейте богато“, свързвана с идеологическия му критик Владимир Захаров – саркастичен коментар към партийните доктрини за достъпност и народностност на музиката. Ростропович разказва: „Третата част е гениална със своята простота в началото и сложност в края. Темата е невинна, почти детска, но вариациите я превеждат през целия човешки живот. Най-важна е Кодата. Прокофиев ме караше да свиря все по-високо и по-високо, докато инструментът престане да бъде виолончело и се превърне в чиста светлина. Той искаше финалният звук да бъде като излитане в космоса – една последна победа над гравитацията и болестта му”. Влиянието на творбата върху музиката на 20 век е колосално. Тя налага модела на инстументалната драма, в която солистът едновременно е философ, борец и поет. Издига виолончелото като инструмент с необятен диапазон и изразни възможности – от най-дълбокия трагизъм до иреална виртуозност. И вдъхновява създаването на вълна от произведения като виолончеловите концерти на Шостакович, Бритън, Лютославски и др. текст - Янина Богданова