Симфонична поема "Римски пинии"

„РИМСКИ ПИНИИ“ („PINI DI ROMA“) е може би най-обичаната и най-изпълняваната от трилогията програмни симфонични поеми, в които Оторинo Респиги изобразява Рим и конкретни аспекти от италианския живот. Завършена е през лятото на 1924, след като е работил върху произведението в продължение на няколко години. Премиерата ѝ е в „Teatro Augusteo“ в Рим на 14 декември 1924 с оркестъра на театъра, диригент е Бернардино Молинари. Публикувана е на следващата година от „Ricordi“ – Милано. Още при идването си в Рим през 1913 чудесните римски фонтани и вечнозелените красиви пинии стимулират въображението му. Втората симфонична поема композиторът посвещава на величествените пинии, които изобразява на различни места и по различно време на деня. „Римски пинии“ е в четири свързани части, като всяко заглавие конкретизира местоположението на дървото. Респиги е написал програмни бележки към всяка от тях. Някои изследователи откриват в подредбата на частите символика, свързана с образа на двуликия Янус, който има две лица, като и двете гледат напред и назад във времето. Така може да бъде разгледана и драматургията на творбата. Кратката около триминутна първа част „Пиниите на вила Боргезе“ изобразява деца, които шумно се забавляват в горичката. Те танцуват в кръг, играят на войници, пеят и маршируват. Тематичният материал звучи накъсано, изграден е върху народни танцувални мелодии. Във втората част „Пиниите при една катакомба“ са изобразени сенките на дърветата около нейния вход. От дълбините се въздига грегорианска псалмодия, която се носи във въздуха като тържествен химн и постепенно и мистериозно се разпръсква. И в двете основни теми атмосферата е тъмна и сенчеста, така както изглеждат саморастящите дърветата в района. В кулцинацията звучат валдхорни и струнни. После темите започват да затихват, ниските регистри на инструментите създават мистериозна атмосфера. Частта завършва със соло на флейта и фагот, което бавно заглъхва. В бавната трета част „Пиниите при Яникулум“ се извисяват ясните очертания на дърветата на хълма при пълнолуние. Чува се песента на славей. Тук също има две основни теми, които се основават на накъсани акорди. Първата е в кларинета и е изградена пентатонично, което създава магическа и мистична атмосфера. Втората е тонална, оцветена е от хармоничната игра на мажор и минор. Според някои изследователи темата в кларинета изобразява луната, осветяваща хълма, на който е имало езически храм, наречен на бога Янус. Частта е носталгична и може би това е лична изповед за самия композитор, завръщане към негови спомени. В края след последното соло на кларинета се появява песента на славея с деликатен акомпанимент на първите цигулки. В партитурата е отбелязан конкретен запис на славей, който може да бъде възпроизведен с фонограф „Brunswick Panatrope“, нещо, което не е правено дотогава. Четвъртата част „Пиниите при Виа апиа“ описва вълшебен пейзаж – мъглива зора, самотни дървета, приглушени стъпки. Звучат тромпети – това е блясъкът на току-що изгрялото слънце. Армия се втурва към Свещения път, възкачвайки се триумфално към Капитолия. Частта се основава на един мотив, изграден върху широки интервалови скокове. Независимо от неспокойния характер на музиката, тя е ритмически организирана. Особено впечатляващ е финалът с умелото използване на тембровите възможности на оркестровата фактура. Съпругата на композитора Елза Респиги си спомня, че финалните тактове на творбата са били „удавени от френетичните аплодисменти“ на публиката и е организирано второ изпълнение две седмици след премиерата, на 28 декември, което също е веднага разпродадено. Американската премиера на творбата е на 14 януари 1926 по време на първия концерт на Артуро Тосканини като диригент на Нюйоркската филхармония. След него Респиги, който през декември 1925 е на концертно турне в Съединените щати, я дирижира с Филаделфийската филхармония, Тосканини я включва в последното си изпълнение с Нюйоркската филхармония през 1945. текст - Елисавета Вълчинова-Чендова