Оперета "Индиго и четиридесетте разбойници"

Годината е 1871. Във вихъра на карнавалните празненства и баловете, в петъчната вечер на 10 февруари, „Театър ан дер Вин” („Theater an der Wien”) е изпълнен до краен предел с публика, която очаква голямото събитие, обявено на афиша: „За първи път:„Индиго и четиридесетте разбойници“ („Indigo und die vierzig Räuber”). Комична оперета в три действия (в четири сцени) по стар сюжет, адаптирана и поставена от режисьора М. Щайнер. Музика от Йохан Щраус. Декорациите за първа и четвърта сцена са от г-н А. Мозер, а за втора и трета сцена - от г-н Л. Грюнфелд. Танците са от балетмайстора Г. Голинели”. Това е първата оперета на Йохан Щраус - син (1825 – 1899) или титулуван още Йохан Щраус II, с която той публично се престрашава да излезе извън традиционния си творчески ареал на великолепните и обичани не само от виенчани валсове, полки, маршове и кадрили. Историците казват, че подтикът за това начинание идва от неговата съпруга Хенриета (Йети) Трефц. Певица и деен помощник на композитора в преписването на ноти и подготовката на големите му турнета, тя твърдо вярвала, че Щраус има голям музикално-театрален талант. За свой съюзник привлича режисьора Максимилиан Щайнер, който предлага на Маестрото няколко либрета за оперети. За жалост няма и следа от неговите първи опити в жанра – партитурата на „Веселите жени от Виена” (1868), предоставена на „Театър ан дер Вин”, за да бъде поставена, изчезва, както и партитурата на незавършената „Ромул” (1871). Щайнер не се отказва от идеята и възлага надеждите си на Йохан Щраус да напише нов тип, оригинална „виенска” оперета, произтичаща от духа на виенската музика. Той е идеалният композитор – познава класическия оркестров и оперен репертоар, инструменталните му пиеси формират музикалната идентичност на града и е фантастичен мелодик. По това време във Виена първенство държат оперетите на Жак Офенбах, затова и публиката жадно очаква сензацията с премиерата на „Индиго и четиридесетте разбойници”. Как абсолютният владетел на балната зала, ще хвърли ръкавицата на френския си колега – абсолютен владетел на театралната сцена? Всъщност донякъде самият Офенбах, без да подозира, подтиква Щраус към създаването на виенската оперета, която ще измести собствените му творения. През 1864, когато е във Виена, двамата разговарят на чаша вино в кръчмата „Златното агне“ и той внезапно казва: „Трябва да пишеш оперети, Йохан! Имаш всичко, каквото е необходимо!“. Може би и това е дало на композитора кураж да помисли за по-висши музикални форми. Още със заглавието първата Щраусова оперета веднага ни препраща към приказния свят на „Хиляда и една нощ”. Щайнер, който се води като официален либретист, ловко използва битуващото модно увлечение през 19 век по ориентализма, по магичния аромат на Изтока. Неговото име прикрива усилията на още съавтори, участвали в свободната адаптация на приказката за Али Баба и четиридесетте разбойници. Един от тях е известен – той е Рихард Жене, композитор, аранжор и драматург в „Театър ан дер Вин”. За своя оперетен дебют Щраус използва няколко ключови елемента. На първо място популярните във Виена още от по-ранно време (да си спомним Моцарт!) турски музикални идиоми. Майсторски те са преплетени с благоуханието на типичната виенска чувственост в музикалния изказ, с препратки към карнавалните градски традиции. И същевременно в творбата не липсват елементи на политическа сатира в стила на Офенбах, както и цял куп театрални „хватки” – драматични перипетии, любовна история, чаровни измами и задължителният щастлив край. Преди да достигне сцената, оперетата на Щраус претърпява няколко промени на името си. Вестник „Morgen-Post“ насмешливо съобщава: „Те все още се колебаят между имената „Фантаска“, „Есприта“, „Хилдалга“, „Грациета“, „Житана“, „Вариета“, „Амора”... и още няколко десетки звучни женски имена“. А и след премиерата тя се играе с различни заглавия: „Кралица Индиго” (за постановката в Париж през 1875), „Нощ на Босфора” (в Лондон през 1876). След смъртта на композитора, изцяло преработена, е поставена през 1906 под името „Хиляда и една нощ”. Дългоочакваната премиера на „Индиго и четиридесетте разбойници” преминава с бурни овации. Въпреки огромната популярност сред виенската театрална публика, творбата предизвиква противоречиви мнения от критиците. Не толкова на прицел е безспорно завладяващата музика на Щраус, способността му да изгради ярки образи, увличащи драматични сцени, подплатени с блестящ оркестров звук. Мелодичното въображение на композитора е наистина покоряващо и в изявите на главните герои, и в хоровите партии. Постановката на Щайнер, декорите и костюмите са разточително пищни и красиви. Солистичният състав, начело с примадоната Мария Гайстингер, съдиректор на „Театър ан дер Вин”, е на безукорно ниво. Но либретото е единодушно разгромено, то е „ахилесовата пета” на оперетата. Вездесъщият виенски критик Едуард Ханслик пренебрежително пише: „Човек с репутацията и таланта на Йохан Щраус би постъпил по-добре, ако не беше имал нищо общо с това“. На друг полюс е рецензентът Лудвиг Шпайдел: „Като цяло, първата стъпка, която Йохан Щраус направи на сцената, се оказа добра и нека се надяваме, че ще срещнем талантливият маестро още много пъти по пътя, по който е тръгнал... Щраус без Виена е толкова немислим, колкото Виена без Щраус“. Оперетата обаче привлича нестихващия интерес на публиката. Тя сякаш игнорира текста, запленена от музикалните очарования, които бликат от партитурата на Щраус. (Впоследствие композиторът създава за концертно изпълнение 9 самостоятелни инструментални произведения по мотиви от оперетата.) След премиерата, „Индиго и четиридесетте разбойници” се играе още 69 пъти до 20 януари 1874. А Майсторът стремително продължава да пише в този жанр, сред 15-те последвали опуси са шедьоврите „Прилепът”, „Цигански барон”, „Виенска кръв”... Днес първата оперета на Йохан Щраус - син рядко се поставя в музикалните театри, засенчена от по-популярните си посестрими. Либретото ѝ е преминало през много редакции, неслучайно я наричат шеговито „Индиго и четиридесетте либретисти”. Маестро Дарио Салви представя пред софийската публика за първи път творбата в България в концертно изпълнение. Ето и сюжетният ѝ вариант от 2025: Първо действие ни запознава с дворцовия живот на владетеля на остров Макасар Индиго. Икономиката е в разпад. Министърът на финансите няма пари, военният министър няма оръжия, министърът на правосъдието не знае нищо (неслучайно името му е Корупцио), а съпругите на тези високопоставени лица задават тона и имат решаващ глас. Най-важната част се разгръща, когато се разнася тревожният слух, че разбойници бродят из кралството и са в близост до резиденцията. Победата над тях сега е най-първостепенната задача и против волята на Индиго, Фантаска е избрана за награда при успешното изпълнение на това дело. (Фантаска е красива виенчанка, която след корабокрушение заедно със сънародника си Янио попада на острова. Там като върховен жрец се подвизава още един виенчанин – Ромадур. Фантаска е пленена и става фаворитка в харема на Индиго, който напразно се домогва до нейното благоразположение.). Случайно тя открива тайната на бандитите и магичните заклинания „Сезам, отвори се“ и „Сезам, затвори се”, които пазят разбойническата бърлога и измисля план за действие. Убеждава владетеля, че тъй като мъжете са безсилни срещу разбойниците, баядерките трябва да се борят с тези негодници. Фантаска тръгва начело на харема и отвежда жените в пещерата, където е привикала магаретаря Али Баба. Планът е да натоварят неговото магаре с чували, пълни със златото на разбойниците и да избягат. По случайност Янио, който е нает за весел съветник на Индиго, научава за това. Предрешен с робата на Али Баба, влиза в пещерата, където са жените, потопени в дълбок сън от отварата, направена от Фантаска. След взаимните им обяснения в любов, двамата взимат съкровищата, а баядерките остават затворени. С тази ефектна сцена завършва второ действие. В последното трето действие има танци, разгръща се цветна сцена от пазарния живот, въвеждат се нови епизодични персонажи. Сред тях е Тофана, жената на Али Баба (експлозивният нрав на сприхавата съпруга асоциира с името ѝ от „Tophane” - буквално „оръжейна”, военният арсенал в Турция). Изведнъж баядерките, които са били заключени в пещерата, нахлуват. Те са освободени от Али Баба и отнесени в чували. Индиго се появява с цялата си свита. Фантаска и Янио се качват на парахода и се завръщат в Европа. С тях е и Али Баба, който се запътва към нови приключения. текст - Янина Богданова