Симфония №4 в ми минор, оп.98

ЙОХАНЕС БРАМС (1833-1897) е само на 20 години, когато Шуман в статията „Нови пътища”, публикувана в музикалното му списание, възвестява на цяла Германия: „Той дойде! Този юноша с млада кръв, над чиято люлка са бдяли грации и герои”. В него вижда достойния продължител на музикалното наследство на Бетовен и подтиква младия композитор да започне да пише в по-големи оркестрови форми. Брамс обаче е неуверен в собствените си знания и възможности. След няколко изоставени опита, споделя с диригента Херман Леви: „Никога няма да напиша симфония! Не си представяш, каква смелост трябва да имаш, за да се решиш на това, когато чуваш стъпките на гиганта зад себе си!”. Гигантът е Лудвиг ван Бетовен – заедно с Йохан Себастиан Бах са кумирите, пред които той благоговее. Близо две десетилетия (1854-76) Брамс работи над Първата симфония в до минор оп. 68 и я завършва на 43 години. След една година, през 1877, представя Втората в ре мажор оп. 73. В подобна близост една след друга, създава Третата във фа мажор оп. 90 (1883) и Четвъртата в ми минор оп. 98 (1884-85). Последната Симфония № 4 композира, както е обичайната му практика, през летните ваканции. Този път той пребивава в алпийското селище Мюрццушлаг в Щирия. През лятото на 1884 написва първите две части на творбата, а на следващото лято - през 1885, създава първо финалът на симфонията и след него третата част. Държи в тайна своя замисъл и когато го питат какво пише по време на почивката, той отговаря: „Нищо толкова грандиозно! Събрах куп полки и валсове”. Трудно можем да повярваме как завършвайки този шедьовър, 52-годишният Брамс е изпълнен със страхове относно възприятието на този опус от приятелите му, от публиката. В писмо до диригента Ханс фон Бюлов споделя: „Наистина се страхувам, че има тръпчив вкус като климата тук. Черешите не узряват по тези места, вие не бихте ги яли!”. Страховете още повече се изострят, когато завърнал се във Виена, заедно с Игнац Брюл свирят новата симфония на пиано 4 ръце пред неколцина най-близки приятели и почитатели. Критикът Едуард Ханслик е смутен още от І част, журналистът Макс Калбек му препоръчва да публикува финала като самостоятелно произведение и да напише нов. Елизабет Херцогенберг се тревожи от сложното взаимодействие на мелодични мотиви и тематични връзки: „Човек се радва с цялото вълнение на изследовател или учен, когато открие тайните на Вашето творение! Но идва момент, в който се прокрадва известно съмнение..., че красотата му не е достъпна за всеки меломан”. На премиерата обаче – тя е на 25 октомври 1885 в Майнинген с Придворния оркестър под диригентството на автора – публиката е покорена от силата и мащаба на Четвъртата симфония. Тя е най-експресивното и трагично симфонично творение, което Брамс създава. Солертински я определя като „инструментална драма, която се развива от скръбни размисли и емоционални полети в първата част към трагична катастрофа накрая”. В основния си контур четиричастният цикъл (бързо – бавно – скерцо – финал) има атрибутите на класико-романтичната симфония на виенските класици, Шуберт и Шуман. Но композиторът изпълва тази форма с дълбока и оригинална диалектика в развитието на драматургията. Симфонията започва с верига от низходящи терци, които се изливат в лирична мелодия, родствено близка с Баховия хорал „Mein Jesu” („Мой Иисусе”). Цялата първа част динамично се движи в огромно разнообразие от тематични мотиви, текстура, цветове и ритъм, съчетани изобретателно в плавен логичен поток. Брамс изявява невероятната си способност да генерира теми, движения от най-малкия мелодичен материал. И в този опус демонстрира блестящо голямото си майсторство в мотивно-вариационното развитие. Напрежението на първоначалното сонатно алегро се уравновесява от графичната красота на втората бавна част, обагрена тонално с архаичния фригийски лад. Неочаквано, за първи път в своя симфония, Брамс вклинява като трета част звънко и енергично скерцо, което веднъж шеговито описва като „Маршът на Александър Велики до Индия”. И след него във финала се разстила усещането за нарастваща, безмилостна трагедия. Дали в тази симфония Брамс мисли за собствената си тленност, за смъртта? Дали кодира тя предчувствието на твореца за бъдещ морален и обществен крах? Четвъртата част е изградена във формата на пасакалия (някои изследователи я определят като шакона) – тема с 30 вариации върху басо остинато и кода. Композиторът взима и адаптира 8-тактовата тема от непубликуваната и неизвестна тогава 150-та Бахова кантата „Nach dir, Herr, verlanget mich” („Копнея за теб, Господи”), която Филип Шпита, биографът на Йохан Себастиан, му изпраща през 1874 и го насочва към необичайната финална шакона в последната част на творбата „Meine Tage in dem Leide” („Моите дни в страдание”). Никой преди Брамс не се е досещал да съживи и да използва тази старинна форма в симфонично произведение. Всъщност композиторът го прави за втори път – 11 години по-късно след Симфоничните вариации върху тема от Хайдн и с опита на клавирната си версия на Баховата шакона за соло цигулка. След него композиторите от так.нар. Нововиенска школа – Веберн и Берг ще използват тази форма в атонален контекст. текст - Янина Богданова