„Песен на съдбата“ за смесен хор и оркестър, оп.54 /по стих. на Фр. Холдерлин/

Върху „Песен на съдбата” Брамс започва да работи още през лятото на 1868, когато при посещение на своя приятел, композитора Алберт Дитрих във Вихелмсхафен, намира в неговата библиотека поетичния текст на Фридрих Хьолдерлин „Песен на съдбата на Хиперион” из недовършената му новела „Хиперион”. Но едва през май 1871 Брамс завършва окончателно творбата си, защото дълго време търси подходящ вариант на нейния финал. (Междувременно през 1869 се ражда Рапсодията за контраалт, мъжки хор и оркестър по стихове на Гьоте). „Песен на съдбата” е изградена в тричастна форма, като първите две части са върху куплетите на Хьолдерлин („Издигаш се нагоре в светлината...” и „Но дадено ни е...”), а финалната част е своеобразно възвръщане към началото на първата, но в чисто инструментален план, като оркестровият прелюд се разширява и обогатява в един симфонизиран постлюд. Донякъде към идеята за това решение на финала композиторът е бил насочен от Херман Леви, който дирижира премиерното изпълнение на 18 октомври 1871 в Карлсруе. След „Немски реквием”, „Песен за съдбата” е най-внушителният и предпочитан хоров опус на Брамс. В своята монография за композитора Йозеф Ситард пише: „Дори ако Брамс не беше създал нищо друго, освен тази творба, тя щеше да бъде достатъчна, за да го постави редом с най-големите майстори”. текст - Анди Палиева