Симфония №15 в ла мажор, оп.141

Последната Симфония № 15 в ла мажор оп. 141 от Дмитрий Шостакович е едно от най-енигматичните му творения – философска равносметка на живота пред лицето на вечността. През юни 1971, докато е на лечение в клиниката на д-р Илизаров в Курган, пише първата ѝ част. Месец по-късно в Творческия дом на композиторите в Репино завършва партитурата. „Това е едно от малкото произведения, които ме завладяха и ми бяха ясни от първата до последната нота” – разказва композиторът – „Трябваше ми само време да я запиша“. Премиерата на 8 януари 1972 е грандиозно събитие в Голямата зала на Московската консерватория. Тя е изпълнена от Симфоничния оркестър на Всесъюзното радио и телевизия под диригентството на неговия син Максим Шостакович. След двете предходни симфонии, в които се обръща към словото и човешките гласове – Симфония №13 (1961) и Симфония №14 (1969), Шостакович отново се връща към чисто инструменталната форма. Но само привидно – Петнадесетата симфония е пронизана от неочаквани колажи с музикално-вербални послания. Той заменя конкретиката на поезията с иносказателния език на цитати, алюзии, ретроспекции от чужди и свои творби. В писмо до Исак Гликман споделя:„Сам не знам защо са ми тези цитати, но не можех да не ги вмъкна, не можех“. Симфонията е четиричастна, написана с изчистен, почти графичен музикален език. Шостакович използва пестеливо оркестъра, подсилва солистичното начало на инструментите и създава необичайни камерни ансамбли между тях. Превръща перкусионата група във важен разказвач. Често давал противоречиви или завоалирани обяснения за опусите си, композиторът загадъчно описва началото на симфонията: „Първата част е детството, магазин за играчки, пълна безоблачност”. В оживeлия куклен свят витае нещо зловещо –като лайтмотив прелита известната тема от „Вилхелм Тел” на Росини, откриваме автоцитати - алюзии с творби от младежката дръзкост: I симфония, балетите „Болт” и „Златен век”, клавирните прелюдии, оп. 34. Този ретроспективен поглед към детството, към невинността обаче не носи радост. Усещането е за абсурдността на живота – индивидът, лишен от собствена воля, сякаш е марионетка в ръцете на съдбата, на системата, на властимащите. Втората част е скръбно ламенто, мрачните хорали в медните духови инструменти напомнят траурно шествие. А експресивните сола на виолончелото, тромбона и цигулката сякаш персонифицират свидетелствата за отминалите страшни времена на диктатура, страх, страдания, смърт. Тук дочуваме ехото на симфониите № 8 и № 11. За да изостри изразността във II и III част, Шостакович използва елементи на додекафонията (12 тонова система). В Скерцото, гротескно изобразяващо разпадащата се реалност, вклинява своя звуков монограм DSCH (ре, ми-бемол, до, си). Кулминация в симфоничния цикъл е IV част. Разгърната във формата на пасакалия, тя е разтърсваща метафора на неизбежния край. Започва с мотива на смъртта от Вагнеровата тетралогия „Пръстенът на нибелунга”, звучи и прочутият Тристанов акорд. Между тях препратки за сломените илюзии са тематичните зърна по Глинка, Малер, както и автоцитатите от №7 и №4 симфонии. Върху застиналия безтегловен тон на цигулките в кодата, започва призрачното тиктакане на ударните инструменти, отброяване на отлитащото време, на угасващия живот. Там, където музиката свършва, остава само тишината. текст - Янина Богданова