Симфония №12 в ре минор,"1917 година", оп.112

Творчеството на един от най-големите композитори на ХХ век ДМИТРИЙ ШОСТАКОВИЧ олицетворява сложната му личностна съдба във време, белязано от политическия режим в бившия Съветски съюз и големите общочовешки катаклизми. Оставяйки да живее и работи в родината си, той е принуден да понася ударите на властта. Музиката му е възхвалявана и награждавана с най-високи държавни отличия, същевременно е заклеймявана като „формалистична и вредна“ и е застрашавано физическото му оцеляване. В СИМФОНИЯ № 12 „1917 ГОДИНА“ В РЕ МИНОР, OП. 112, написана през 1960, три години след Симфония № 11 „1905“ (автор е на 15 симфонии), Шостакович отново се обръща към революционната тематика, като я посвещава на Октомврийската революция и Владимир И. Ленин. Композиторът открито изразява намерението си да създаде „ленинска“ симфония през есента на 1938. В статия в „Литературен вестник“ той описва първоначалната си идея за четиричастно произведение с участието на хор, солисти и четец по стихове главно на Маяковски. Но тогава вместо нея завършва непрограмната Шеста симфония. По-късно споделя, че идеята за такава симфония възниква още в младежките му години, през 1924, по време на дните на национален траур за смъртта на Ленин; незаличими са и младежките му спомени от първоначалния революционен патос (през 1917 той е 11-годишен). През юни 1959 Шостакович отново заявява желанието си да се обърне към „ленинската“ тема и през лятото на 1960 работи върху симфонията, завършена е на 22 август. Седмица по-късно той е принуден да подаде заявление за приемане в Комунистическата партия на Съветския съюз. Членството му, както и написването на тази творба, са едни от примерите за сложния творчески път на композитора. След уволнението му от Московската консерватория „за ниско професионално ниво“ през есента на 1948 (вследствие на Ждановското постановление на Политбюро от 10 февруари с.г. творчеството на определени композитори, като Шостакович – който е първи в списъка, Прокофиев, Хачатурян и др., е заклеймено за формалистично, чуждо на съветския народ) композиторът за втори път изпада в немилост (след 1936), има забрана музиката му да бъде изпълнявана и издавана. Произведенията от този изключително тежък за него период публично са представени за първи път през 1953 след смъртта на Сталин на 5 март. Следващите години до края на живота му (умира на 68-годишна възраст, на 9 август 1975) са под знака на активни композиторски и обществени изяви, както и на признание, но същевременно и на сложни личностни и творчески решения. Симфонията е своеобразно продължение на предходната, но същевременно и много различна. Четирите ѝ части са поредица от картини и размисли също с програмни заглавия, но без цитати. Първите три части са свързани с моменти от 1917, които са най-значими в официално одобрената биография на Ленин: първата – „Революционен Петроград“, събитията от април 1917 и завръщането на Ленин в столицата; бавната втора част – „Разлив“, времето, когато през юли-август Ленин се крие от детективите на Временното правителство край езерото Разлив в района на Сестрорецк и там пише книгата си „Държава и революция“; третата част – „Аврора“, залпът на крайцера „Аврора“, който, според официалната съветска версия, дава сигнал за щурма на Зимния дворец. Финалът – „Зората на човечеството“, е обобщение, извеждащо симфоничния разказ извън рамките на самия сюжет. Въпреки очакванията на композитора, творбата е приета хладно от официалната власт в страната, както и на Запад. В повечето случаи е определяна като един от по-малко интересните и оригинални опуси на Шостакович и е изпълнявана по-рядко. Но зад политическата фасада и откритата прослава, според негови биографи и изследователи, в музиката ѝ може да бъде разчетена скрита сатира към съветския режим, закодирана в конкретни интонации и мелодични ходове, и това е начинът композиторът да се противопостави на властващите творчески конвенции. Неслучайно по същото време той пише и своя Осми струнен квартет в до минор, оп. 110, „посветен на жертвите на фашизма и войната“, приеман и като автобиографичен, в който са включени цитати от предишни негови произведения и музикалният му монограм (D-S-C-H). Премиерата на симфонията е на 1 октомври 1961 едновременно в Ленинград (днес Санкт Петербург) от Ленинградската филхармония с диригент Евгений Мравинский и в Куйбишев от Симфоничния оркестър с диригент Абрам Стасевич. Първото ѝ изпълнение в Москва е от Държавния симфоничен оркестър на СССР две седмици по-късно. Премиерата ѝ за България е на 18 октомври 1961 със Симфоничния оркестър на Българското национално радио под диригентството на Константин Илиев и вероятно това е първото ѝ задгранично представяне. текст - Елисавета Вълчинова-Чендова