"Stabat Mater" за солисти, хор и оркестър

ДЖОАКИНО РОСИНИ пише „СТАБАТ МАТЕР“ за четирима солисти, смесен хор и оркестър, когато вече се е установил в Париж. Молитвената „Стабат Матер“ е прочувствено религиозно произведение върху текста на известния римокатолически химн от XIII век, приписван на францисканския монах Якопоне да Тоди, който се утвърждава като едно от най-важните канонически последования (секвенции) и в средата на ХVІ век става официална част от католическата меса. Вълнуващият разказ за страданията на Дева Мария пред разпятието на Божия Син и молитвата към Богородица са вдъхновили творци от различни времена, като Бокерини, Палестрина, Перголези, Хайдн, Росини, Шуберт, Дворжак, Верди, Пуленк, Арво Пярт и много други. В своята творба Росини съчетава ненадминатото си чувство за мелодия с дълбока духовност и драматична сила. Интересна е историята на създаването на творбата. По време на пътуване до Испания през 1831 със своя приятел, испанския банкер Александър Агуадо, Росини получава поръчка да напише „Стабат матер“ от държавния съветник Фернандес Варела. Тъй като има здравословни проблеми, композиторът успява да създаде само половината от партитурата (№ 1, 5 – 9) и отправя молба към своя приятел Джовани Тадолини да напише останалите номера. Премиерата е на Велика събота през 1833 в параклиса „Сан Фелипе ел Реал“ в Мадрид, но тази версия никога повече не е изпълнявана. Когато Варела умира, наследниците му продават произведението на парижкия музикален издател Антоан Олание, който го отпечатва. Росини протестира и се отказва от тази версия, тъй като включва и музиката на Тадолини. Въпреки това Олание организира публично представяне в „Salle Herz“ на 31 октомври 1841, на което са изпълнени само шестте части от Росини. 10 години по-късно от първата версия, в края на 1841 година по настояване на своя издател Еужен Трупена Росини напълно прекомпозира произведението, оформяйки втората му окончателна версия от 10 части, като заменя написаните от Тадолини номера и добавя драматичен финал с разгърната двойна фуга върху стиха In sempiterna saecula (Во веки. Амин!), който не част от стандартния текст на секвенцията. Съобщението за премиерата разделя публиката на почитатели и критици. Младият тогава Рихард Вагнер, който по това време е във френската столица, остро критикува европейската мода композиторите да пишат религиозна музика и тя да се финансира щедро, а Роберт Шуман публикува мнението му в „Neue Zeitschrift für Musik“ като есе, подписано с псевдонима „Х. Валентино“. Обратното, Хайнрих Хайне пише за Росини, че независимо от факта, че творбата е подчертано различна от неговите светски композиции и някои северногермански критици критикуват произведението като твърде светско, чувствено, прекалено весело за религиозната си тема, тя е приета възторжено, толкова великолепни бяха звуците, които се чуваха от „Théâtre Italien“, изглеждаше като предверие на рая. Два месеца по-късно Росини присъства на италианската премиера на „Стабат матер“ в Болоня, диригент е самият Гаетано Доницети, който отбелязва по този повод: Ентусиазмът е невъзможен за описание. Дори на последната репетиция, на която Росини присъства през деня, той се прибра под бурните аплодисменти на над 500 души. Същото беше и първата вечер, под прозореца му, тъй като не беше ходил в залата... След успеха на парижката премиера през следващата година „Стабат матер“ е представена в цяла Европа многократно. текст - Елисавета Вълчинова-Чендова