Адажието из Симфония №5

Четвъртата част, АДАЖИЕТО (или Адажио), е написана само за струнни и арфа. Тази своеобразна оркестрова „песен без думи” с красивата си безкрайна мелодия е типичен пример за малеровата интровертна инструментална лирика. Тук отново сякаш присъства песенността, но ролята на гласа е поета от цигулките в оркестъра. Смята се, че това представлява любовна песен на Малер за Алма. В свое писмо до диригента Вилем Менгелберг тя посочва, че композиторът е оставил малка поема: „Wie ich Dich liebe, Du meine Sonne, ich kann mit Worten Dir's nicht sagen. Nur meine Sehnsucht kann ich Dir klagen und meine Liebe, meine Wonne!” („Колко те обичам, мое слънце, аз не мога с думи да ти кажа. Мога само моя копнеж да изплача, и моята любов, моето блаженство!”) Адажиото е сред най-прочутите и най-често изпълнявани като отделна пиеса симфонични части, днес съществуват и транскрипции за отделни инструменти – за соло арфа, за пиано и др. Първото му изпълнение като самостоятелна пиеса е още през 1909, когато Хенру Ууд го представя на променадните концерти ВВС Proms в Лондон. Но то става особено популярно след прозвучаването му през 1971 във филма на Лукино Висконти „Смърт във Венеция” по известната новела на Томас Ман (издадена през 1912), който в образа на главния си герой Густав фон Ашенбах е визирал самия Малер. текст - Анди Палиева