"Елегия" за виолончело и оркестър оп.24

„ЕЛЕГИЯ“ В ДО МИНОР, ОП. 24 е по-ранно произведение на ГАБРИЕЛ ФОРЕ – един от най-големите френски композитори от края на XIX и началото на XX век. След успеха на Първата му соната за цигулка и пиано, той продължава да композира камерна музика. През 1880 работи над кратко произведение за виолончело и пиано, замислено в триделна форма (АВА) като бавна централна част на соната. Но Форе изоставя първоначалния си план и вместо това през януари 1883 публикува нотите със заглавието „Елегия“ за виолончело и пиано, а по-късно прави и оркестрацията на творбата. „Елегията“ прозвучава за първи път още преди публикуването ѝ. Форе споделя в писмо от 24 юни 1880, че неговата пиеса за виолончело е била изпълнена на 21 юни 1880, по време на една от концертните вечери, организирани в дома на Сен-Санс в Париж, и е получила много благоприятен прием. Парижката премиера на „Елегия“ за виолончело и пиано е на 15 декември 1883, на 38-ия рожден ден на композитора, в концерт на „Société Nationale de Musique“ (Националното музикално дружество). Солист е Жул Льоб, професор в Парижката консерватория, и Форе на пианото. Представянето ѝ е толкова успешно, че издателят Амел го насърчава да напише нови пиеси за този състав и композиторът създава две сонати за виолончело и пиано. Диригентът Едуар Колон му поръчва версия на произведението за виолончело и оркестър, която представя премиерно със своя оркестър на 26 април 1901 в концерт на „Société Nationale de Musique“, солист е Пабло Казалс. Форе е автор на повече от 100 песни и песенни цикли, „Реквием“, оп. 48, „Павана“, оп. 50, квартети и квинтети, театрална музика и др. За разлика от повечето му творби, особено по-късните, открояващи се със сдържаност и изисканост на звука, „Елегията“ е проникната от красива късноромантична патетика – меланхолична тема в първия дял, вглъбена и по-лирична тема във втория и емоционално наситен трети дял. Пиесата е сред най-често изпълняваните творби в репертоара за виолончело. Има транкрипции за цигулка и за духови инструменти. текст - Елисавета Вълчинова-Чендова