Концерт за пиано и оркестър №24 в до минор, КV 491

ВОЛФГАНГ АМАДЕУС МОЦАРТ пише КОНЦЕРТА ЗА ПИАНО № 24 през зимата на 1785- 1786, през четвъртия сезон след установяването си във Виена, където редовно изнася публични концерти и всеки сезон представя три-четири свои нови клавирни концерта. Това е третият от поредицата концерти, създадени един след друг в извънредно кратък период, завършен е на 24 март 1786, само три седмици след предишния ла мажорен концерт № 23. Премиерата била в началото на април 1786 в Бургтеатър във Виена, Моцарт изпълнявал соловата партия и сам ръководел оркестъра от пианото. Оригиналната партитура била продадена през 1800 от вдовицата на Mоцарт Констанца на издателя Йохан Антон Андре от Офенбах на ftайн, през ХІХ век тя преминава през няколко частни лица, докато шотландския филантроп сър Джордж Доналдсън през 1894 го подарява на Royal College of Music в Лондон, където се съхранява и сега. В оригиналния манускрипт няма темпови обозначения, оркестровата партия е изписана много четливо, докато соловата е недовършенана много места Моцарт е нотирал само някои пасажи или разложени акорди, не са написани и каденци, което означава, че той е импровизирал голяма част при изпълнението. Никой друг от неговите концерти не е с толкова разширен оркестър и е единственият, в който е включен и кларинет, инструмент, необичаен все още по това време за оркестровия състав. Моцарт завършва концерта малко преди премиерата на своята комична опера Сватбата на Фигаро. Но въпреки, че са композирани по едно и също време, двете творби са дълбоко контрастни. Концертът в ре минор (само още един от неговите клавирни концерти – № 20, е в същата тоналност) вероятно е отражение на мрачните моменти в живота на композитора. Отбелязвайки „тъмната, трагична и патетична природа” на творбата, известният изследовател Алфред Айнщайн пише: „трудно е да си представим изражението на лицата на виенската публика на премиерата на произведението”. Концерт № 24 е различен в много отношения – първата част е по-дълга и по-сложна като форма и развитие от всеки друг от предишните му концерти, със силно хроматизирана мелодика. Контрастната със спокойната си просветленост втора част се отличава с изящната простота на своята главна тема, а третата част, изградена във формата на тема с осем вариации, внушава асоциации и за жанрова динамичност. Когато Бетовен за първи път чул концерта, споделил със свой колега - „ние никога не бихме могли да сътворим нещо подобно” и известно влияние донякъде се долавя в неговия собствен до минорен Трети концерт за пиано. Брамс също много се възхищавал на този Моцартов концерт и поощрявал Клара Шуман да го свири, написал своя каденца към първата част и наричал творбата „шедьовър на изкуството, пълен с вдъхновяващи идеи”. Изследователите на Моцартовото наследство през ХХ век оценяват концерта като „една от най-гениалните във всяко отношение сред гениалните Моцартови творби”, „завършваща кулминация на клавирните концерти на Моцарт, органично свързана с предшестващите и същевременно решително превъзхождаща ги”. Някои дори го считат за „най-съвършеният клавирен концерт, който някога е бил създаван”, а Артър Хътчингс, автор на известния труд върху клавирните концерти на Моцарт, пише: „независимо от стойността, която притежава всеки един от Моцартовите концерти, няма да от- крием по-велика творба от концерт К. 491, защото Моцарт не е написал друго произведение, чиито части са така дълбоко свързани в едно изумително цяло”.