Увертюра към операта "Дон Жуан"

Успехът на „Сватбата на Фигаро” в Прага през 1786 донася нова оперна поръчка за ВОЛФГАНГ АМАДЕУС МОЦАРТ. Той избира темата за „ДОН ЖУАН”. Издигането на чувствените наслади като висша ценност, земният живот като единствена възможност за постигането им, въплътени в образа на вечния съблазнител Дон Жуан, едновременно с това и предизвиканото възмездие като цена за страстта – е вечна тема на човешкото битие. Разновидност на тази тема представлява и Фаустовската трагедия. Историческата основа на образа на вечния съблазнител е с много дълбоки корени. Легендата тръгва от средновековна Испания, от пиесата на Тирсо ди Молина през 1630, минава през литературата на много европейски страни, в това число са Голдони и Молиер, по-късно се пресъздава от Байрон, Хофман, Пушкин, Мериме. Не липсват и музикални интерпретации - през 1761 Глук показва своя балет „Дон Жуан”. Всички автори се ползват от свободата да променят имената и действията на героите си в детайли. Моцарт пристъпва към композиране на операта си през 1787, либретист отново е Лоренцо да Понте (текстописец и в „Сватбата на Фигаро”). Композиторът тук се концентрира не върху интригата, а върху изграждането на цялостен, сложен и богат образ; не върху спорните характеристики на образа, а на ярките му страни като емоционална сила, енергия и обаяние. Моцарт представя образа на демона и свръхчовека, в който бушуват стихията и страстта на любовното преживяване. В операта въпросът за оцеляването е над нравствената победа, победата на демоничното – над покаяннието. Моцарт измества фаустовския въпрос за ценностите, за изкуплението, за моралните стойности в полза на чувствените наслади. Премиерното представяне на операта „Дон Жуан” се съпровожда със забавна история в стила на Моцартовите шеги. Ден преди премиерата увертюрата все още не е била написана. Автентичен разказ от това време съобщава: „Изглежда, че загрижеността на изплашените му приятели, нарастваща с часове, само го е забавлявала; колкото повече това ги обърквало, толкова по-лекомислен ставал Моцарт. Най-накрая, вечерта преди първото представление, след като твърде добре се повеселил, около полунощ той се прибрал в стаята си, започнал да пише и след няколко часа завършил достоен за възхищение шедьовър”. За разлика от посрещането на операта в Прага, изпълнението на „Дон Жуан” във виенския Бургтеатър завършва с провал. Това кара Моцарт да направи компромиси и да внесе известни изменения в текста. Операта се налага твърде бавно, но накрая все пак получава отзивите, които ѝ се полагат: „Ако искат да уличат Моцарт в някаква грешка, то тя ще бъде вероятно една-единствена: подобно изобилие на красоти едва ли не уморява душата и с това именно от време на време замъглява ефекта на цялото. И все пак да пожелаем щастие на художника, чиято единствена грешка се състои в извънредното съвършенство”. Увертюрата към операта демонстрира изключителната способност на Моцарт да обедини симфонично мислене с театрална функция. Бавното встъпление пряко препраща към сцената с Каменния гост и идеята за неизбежното възмездие. Тоналността ре минор и хомофонната фактура внушават усещане за съдбовност и заплаха, своеобразно „memento mori“, обединяващо цялата опера. Следва енергична и бляскава сонатна форма, която разгръща образа на героя Дон Жуан – страстен и импулсивен, без да цитира конкретни следващи теми или арии. Контрастът между встъплението и последващото развитие се възприема като представяне на основния философски въпрос не само в операта, но и в житейски план, този на моралните линии и нарушаването им. текст - Милена Божикова