"Сватбата на Фигаро", опера в 4 действия, КV 492

През 1775 Пиер дьо Бомарше завършва „Севилският бръснар“ – първата част от трилогията, чиито главен герой е Фигаро. По „Севилският бръснар“ през 1782 опера написва Джовани Паизиело, а някои източници съобщават и за други опери по този сюжет. През 1816 Джоакино Росини ще предложи и своята следваща версия. Втората пиеса от трилогията, „Сватбата на Фигаро“, завършена от драматурга през 1784, е вече обект на интерес от страна на ВОЛФГАНГ АМАДЕУС МОЦАРТ, вероятно защото не е искал да подражава на Паизиело. По третата част от трилогията Дариус Мийо създава опера „Виновната майка“ през 1964. Едновременно със „Сватбата на Фигаро“ Бомарше написва либрето под название „Tarare“, предназначено за Глук, който обаче е в залеза на живота си. Така либретото отива при Антанио Салиери. Заради сюжета, осмиващ аристокрацията и предвещаващ френския революционен протест, пиесите на Бомарше са били забранени във Франция, но след като това не попречило на тяхното бързо разпространение, кралят отново допуснал спектаклите, които последователно били играни над 100 пъти. „Le nozze di Figaro“ или „Сватбата на Фигаро“ на Моцарт е опера-буфа в италиански стил по либретото на Лоренцо да Понте, завършена за по-малко от пет месеца и поставена на 1 май 1786 в Бургтеатър във Виена. Преминава сравнително вяло, въпреки че Моцарт свири на клавесина в първите два от деветте спектакъла. Признание операта получава едва в Прага – любим град на композитора, с постановката през декември на същата 1786 г. Увертюрата, написана в обичайната сонатна форма, не ползва теми от самата опера, но майсторски въвежда в атмосферата на интриги, лирика и непредсказуеми ходове. Интересен факт от по-нататъшната история на „Сватбата на Фигаро“ е, че Чайковски толкова високо е оценявал този моцартов шедьовър, че написва първото либрето на руски език, пригодено за изпълнение.