Пет пиеси (Fünf Sätze) за струнен квартет, оп.5

Петте пиеси за оркестър опус 10 (1913) на АНТОН ВЕБЕРН са един от трите му опуса (9, 10 и 11), които въплъщават в най-чист вид единствения по рода си музикално афористичен стил. И петте пиеси са забележително кратки, като четвъртата от тях е рекордна с продължителността си от няколко секунди и партитура от 6 такта. Наричат ги „малки скъпоценни камъни на експресивната дестилация“. Впоследствие, години по-късно, в лекциите си за музиката Веберн обяснява афористичността си и тази крайна редукция на мисълта: „Мога да ви кажа нещо от собствен опит: /…/ написах /…/ много кратки парчета, с продължителност две минути… Имах чувството, че когато всичките дванадесет тона се изредят, пиесата е приключила. /…/ В моя скицник написах хроматичната гама и зачерквах отделни ноти. /…/ Звучи гротескно, неразбираемо и беше невероятно трудно. Вътрешното ухо решава абсолютно правилно, че човекът, който е написал хроматичната гама и е зачеркнал отделни ноти, не действа случайно. Докато не се появят всичките дванадесет ноти, никоя от тях не трябва да се появява отново... Тогава не осъзнавахме принципа, но го усещахме дълго време“. Това, на което Веберн акцентира, е интуитивно „чутото“, а не конструктивно композиране с 12 тона. Описание на Веберновия афористичен стил дава Шьонберг в предговора си към партитурата на „Шестте багатели“ на Веберн: „Човек трябва да осъзнае каква сдържаност е необходима, за да се изрази толкова кратко. /…/ Но да изразиш роман в един жест, радост в един дъх – такава концентрация може да се намери само там, където липсва самосъжаление.“ Веберн е една от най-крупните личности в европейския модернизъм на ХХ век и композитор с глобално влияние. От една страна, той е смел новатор, изпреварващ дори Шьонберг и Берг в рамките на нововиенската школа, и даващ тласък на втория авангард след 50-те години на ХХ век. Неслучайно Пиер Булез го определя като „единственото предверие на музиката на бъдещето“. От друга страна, той съхранява християнските ценности и високите идеали за истина, добро, чистота, нравствена твърдост, непреходна красота, споделяни от неговите предшественици в т.ч. Кант и Гьоте. В музиката му се съчетават моменти на изключителна нежност с пределна звукова острота, на строг звуков аскетизъм с изящество на линии и тембри. Стилът на Веберн в най-общата си характеристика е съвършено лишен от развлекателност, излишества, той е максимално синтезиран, изтънчен, сложен и с кристално точно намерени форми. Първите му композиторски опити са от 1899 г. В периода 1902-1906 той учи в Института по музикална история на Виенския университет, пише и защитава дисертация по музиката на нидерландския ренесансов композитор Хенри Изак. Първите му композиции до 1904 г. са симфонични идилии. До 1908 е ученик на А. Шьонберг, чиито знакови думи той следва: „Вярата единствено в спасителната техника трябва да се разрушава, а стремежът към истината – да се насърчава“. След периода на обучение новаторският му стил се формира окончателно. Паралелно с това Веберн работи като симфоничен и оперен диригент. Първата му серийно-додекафоничната пиеса е от 1913 г. Едва след опус 17 от общо 31 опуса пише само в додекафоничен стил. С началото на нацизма животът му става изключително труден, той престава да композира, за да не допусне влияние на фашистката доктрина. текст - Милена Божикова