Симфония №1 в до минор, WAB 101

Симфониите на австрийския композитор АНТОН БРУКНЕР са характеризирани като кадетрали на звука. Автор е на девет симфонии (№ 1 – 9), от които Деветата е недовършена, без финализирана последна част; на означената като „Study Symphony“ („Ученическа“, № 00) във фа минор (1863), Симфония в ре минор „Nullte“ (№ 0, 1869) и скици за симфония в си бемол мажор. Съществуват различни редакции на творбите, включително авторски. За разлика от другите композитори, които се изявяват от най-ранна възраст, почти всички произведения на Брукнер, които днес са репертоарни, са написани, след като той навършва 40 години. Дотогава пътят му на музикант е свързан с църковната практика. Десет години (от 1845) е органист в манастира „Свети Флориан“, пише хорови и органови творби, свързани с църковната служба, прочува се като виртуозен органов импровизатор. В следващите 12 години е органист в катедралата в Линц. Започва своето активно професионално музикално обучение на 31 години, а когато е на 37-годишна възраст, през 1861 взима с респектиращ успех изпитите си по органово изпълнителство и теоретични предмети във Виенската консерватория. През 1868 Брукнер е поканен като преподавател във Виенската консерватория, авторитетът му на теоретик и педагог, както и на изключителен органист, е забележителен, в класа му постъпват най-талантливите, прочути по-късно диригенти и композитори. Симфоничната концепция на Брукнер постепенно еволюира, следвайки идеите му за голямата музикална форма. Когато пише СИМФОНИЯ № 1 в ДО МИНОР през 1865 – 1866, 41-годишният композитор още е на работа в катедралата в Линц. Премиерата на произведението е под неговото диригентство на 9 май 1868, няколко месеца преди композиторът да се премести във Виена. Представянето ѝ е успешно. Оценено е положително и от критика Едуард Ханслик, но отзивите му за последвалите симфонични опуси на Брукнер са негативни. Чак през 80-те години, в последното десетилетие на живота му, интересът към грандиозното Брукнерово симфонично творчество се пробужда благодарение на изпълненията на неговите бивши ученици. Музиката му постепенно получава международно признание със Седмата му симфония, по-ранните му симфонии също привличат внимание. Затова не е изненадващо, че диригентът Ханс Рихтер, един от най-верните поддръжници на композитора, изисква нотния материал на Първа симфония. Брукнер се съгласява, но също така решава да преработи произведението, което не е изпълнявано от премиерата му. В тази нова версия Симфония № 1 е представена на 13 декември 1891 от Виенската филхармония под диригентството на Ханс Рихтер. Две години по-късно е публикувана и оттогава навлиза в оркестровия репертоар като „Виенска версия“. А първата версия, въпреки че претърпява редакция през 1877 във Виена, е назована „Линцска“, но тя остава неизвестна до отпечатването ѝ като част от пълното издание на Брукнер през 1935. Разликите в двете версии се отнасят предимно до оркестрацията и детайли в развитието на тематичните идеи. Симфония № 1 е четиричастна. Основавайки се на своето вдъхновение, както самият Брукнер споделя, първоначално е написан финалът, означен Bewegt und feurig (прев. от немски език – трогателен и огнен). След това той насочва вниманието си третата част Скерцо (Lebhaft – оживено) с Трио (Langsam – бавно) и първата част (Алегро). Когато пътува до Мюнхен, за да гледа третото представление на операта „Тристан и Изолда“ на 19 юни 1865, той се среща лично със своя идол Рихард Вагнер и получава от него снимка с автограф. Симфонията има вече завършени три части, но Брукнер се притеснява да му я покаже. Мрачната чувственост на „Тристан и Изолда“ го вдъхновява да продължи работата си върху симфонията. Музиката на Вагнер оставя дълбок отпечатък върху хармоничния му език особено в по-късните му симфонии. Преди да завърши партитурата, Брукнер присъства и на премиерата в Будапеща на ораторията на Ференц Лист „Легенда за св. Елизабет“ и е силно впечатлен от нейната оркестрация. Връщайки се в Линц, той композира ново скерцо, но запазва триото. На 14 април 1866 завърша и втората част, дълбоко емоционалното Адажио. В концертната практика „Линцската версия“ е по-често изпълнявана като документираща първоначалните му намерения. Но може да се приеме, че именно „Виенската“ е окончателната воля на композитора и редакцията му отразява неговия зрял композиционен опит. След като получава почетната докторска степен от Виенския университет на 11 декември 1891 и „Виенската версия“ е представена два дни по-късно, той я посвещава на университета в знак на благодарност. Двете версии на Симфония № 1 разкриват творческите търсения на Антон Брукнер, един от най-големите композитори симфоници през втората половина на XIX век. текст - Елисавета Вълчинова-Чендова