Концерт за виола и оркестър

Знаменитият Концерт за виола и оркестър е написан през 1985 г. и посветен на изключителния руски виолист Юрий Башмет. Почти цялата структура на тричастната композиция е изградена върху 6-тоновия мотив (B♭-A-E♭-C-B(♮)-E(♮)) - буквените нотни означения на фамилията на изпълнителя, изписана на немски език (B-A-Es-C-H-Mi). На 9 януари 1986 г. в Амстердам с Кралския Концертгебау оркестър под диригентството на Лукас Вис, Башмет прави световната премиера. А своята история с тази трагична екзистенциална творба разказва в автобиографичната си книга „Гара на мечтите” (превод от руски – Драгомир Йосифов): „Шнитке цял живот рушеше границите на жанра, свободно допускаше в творбите си квази-цитати от съчиненията на великите предшественици. Всеки музикален стил – от Моцарт до техното и от църковното пеене до попмузиката – беше за него просто звуков отломък. И от натрупването на тези именно отломъци, от привидния музикален хаос, Шнитке можеше да извежда истории. Една от най-характерните е записана с ноти във Виоловия концерт. След премиерата на клавирния квинтет го помолих да напише нещо за виола и той се хвана за работа след 9 години. Жена му позвъни с думите: „Започна да пише”. И аз разбрах - тръгнало е. По-късно той питаше чрез писма дали е технически възможно едно или друго място – нали дотогава не беше писал за соло виола. Не че не се отнасяше доста свободно към моите препоръки. Сега чак разбирам защо музиката му е истинска и жива. Музикалните му идеи бяха толкова мощни, а чувствата – тъй дълбоки, че дребните технически съображения като цяло не играеха роля. От друга страна, това е музика, в която всяка нота придобива особено значение. В средата на концерта има един дял с много прозрачна и красива музика, която мнозина възприемат просто като шлагер или, хайде – като нещо лекичко и приятно. Когато в три поредни вечери свирих този концерт в Амстердам, Алфред не можа да присъства поради инсулта. Донесох му в Москва бутилка коняк и три ленти със запис на трите изпълнения. Срещнахме се и прослушахме по три пъти всяка – т.е. за една вечер чухме Концерта девет пъти. Остана истински доволен от третото изпълнение и когато стигнахме до този знаменит среден дял, той легна на пода, започна да се смее, почти изпадна в истеричен припадък (на всичко реагираше бурно, обожаваше анекдотите и парадоксите). На този запис нарочно преувеличавах ироничния романтизъм и така наречената красота. Той каза: „Да-да, точно така, трябва да е толкова красиво, че да ти сладни в устата, а после да стане шербетно и гадно – и тогава прекъсването му ще бъде навременно!” Нали в края на концерта той отново припомня тази „сладка” тема. Но съвсем накъсо и с друга хармония. И тогава споменът за „красотата” предизвиква пълен крах – всичко се разпада, музиката се оттегля в пустошта… Така че красотата е страшна сила понякога, макар че никой преди Шнитке не я е сблъсквал тъй рязко с безобразното и страховитото. Получи се съвсем нов език и нова музика. Уникална и разбираема за всички – в Русия, Германия, Япония… Шекспировият трагизъм на музиката на Шнитке в никакъв случай няма умозрителен характер. Важното е, че, стараейки се да достигне в творчеството си до същността на човешкото битие, той оставяше да преминат през собственото му сърце и душа сблъсъците на полярните сили, които съставляват това битие: любов и омраза, истина и лъжа, живот и смърт”.