Седмата симфония на Сибелиус, До мажор, опус 105, е последната публикувана симфония на финландския композитор. Тя е забележителна с това, че е написана само в една част, в разрез със стандартната формула за четиричастен цикъл. Изключителната оригиналност на творбата се крие в нейната форма, в боравенето с темпата и  употребата на тоналности. Смята се, че това е най-високото постижение на Сибелиус като композитор.

Ян Сибелиус стига до идеята за една непрекъсната, едночастна симфония, след дълъг период на експериментиране. Неговата Трета симфония, създадена през 1907, съдържа три части, като написаната по-рано четвърта част е вмъкната в третата. Резултатът е достатъчно успешен, за да окуражи композитора да стори същото и в своята Пета симфония, завършена осем години по-късно – през 1915 година. За Седмата симфония се споменава едва през декември 1918, но редица източници свидетелстват, че началото й датира още от 1914  – времето, в което композиторът работи върху Петата.

През 1918 Сибелиус споделя намеренията си да създаде симфония „включваща радост от живота и виталност, с елементи на страст“. Симфонията трябвало да има три части, последната от които да бъде във формата на „гръцко рондо“. Запазените ескизи от началото на 1920 обаче показват, че композиторът е работил върху четиричастно, а не тричастно произведение. Обединяващото звено трябва да е била тоналността сол минор, а втората част – Адажио в до мажор – съдържала голяма част от тематичния материал, който в крайна сметка изгражда симфонията.

Първите запазени свидетелства за едночастна симфония датират от 1923 година и показват, че по онова време Сибелиус вече е бил решил да се откаже от многочастна творба. През лятото на 1923 композиторът написва още няколко чернови, от които поне една е изпълнима, но краят на симфонията така и не е напълно завършен. На границата между 1923 и 1924 Сибелиус прекъсва работата си над творбата поради поредица извънредни събития: значителната парична награда, която получава от фондация в Хелзинки, рождени дни в семейството и създаването на поредица кратки клавирни пиеси. По думите на самия композитор, когато се завръща към симфонията, той е принуден да изпие значително количество уиски, за да може  „да успокои ръката си, докато пише върху нотната хартия“.

Формата на Седмата симфония е изненадващо оригинална. От времето на Йозеф Хайдн насам, няма друг случай разнообразието в една част от симфония да се постига от използването на констрастни теми в различни тоналности. Сибелиус се придържа към тази схема – симфонията е обединена от до мажор-а (всеки значим пасаж в нея е написан в тази тоналност или поне – в до минор), а разнообразието е постигнато чрез почти непрекъснато променящото се темпо, както и чрез констрастите в движението, артикулацията и теситурата. Нещо подобно композиторът прави и в първата част на Петата си симфония, където съчетава елементи от традиционната първа част на симфоничния цикъл с бързо скерцо. Тук обаче, в седмата симфония, разнообразието е много по-голямо, при това е постигнато в рамките само на една част.

Приключена на 2 март 1924 година, композицията е представена в Стокхолм на 24 март като „Симфония-фантазия №1“ или „Симфонична фантазия“. Очевидно композиторът още не е бил решил какво точно име да даде на своето произведение, и след известно колебание я определя като симфония. При публикуването на творбата на 25 февруари 1925, на партитурата е написано: „Симфония №7 в една част“.

Необичайна по форма и продължителност, симфонията трае само около 20 минути. Но в музикалния й език, настроението и образите, които откриваме в нея, срещаме  същия Сибелиус, чиято връзка с природата на Финландия е неразривна. Отново чуваме неговите дисонанси, нарастването на вълнението, кулминациите. Фантастично красивият финал завършва в чист до-мажор.

Сибелиус живее 33 години след завършването на Седмата си симфония, но повече не композира музика – тя е едно от последните му произведения. Независимо от съществуващите доказателства, че композиторът е работил над създаването и на Осма симфония, смята се, че той  е изгорил написаното. Очевидно Сибелиус е решил , че именно с тази симфония е казал „тежката си дума“ в областта на симфоничното творчество. Любопитен факт е, че по времето, когато е създавана, да се композира в До мажор се е смятало за безполезно, тъй като в тази тоналност „няма какво повече да се покаже“. Но след появата на Седмата симфония, британският композитор Ралф Воън Уилямс казва в отговор, че само Сибелиус би могъл да накара до мажор-а да зазвучи отново „наистина свежо“. А в коментарите си за различните интерпретации на симфониите на Сибелиус, Питър Франклин я нарича „Най-голямото постижение в до мажор, което е съществувало някога“.