Симфония №2 в ре мажор, оп.43

Четиричастната СИМФОНИЯ № 2 в ре мажор, оп. 43, е най-репертоарната от симфониите на Сибелиус. Тя впечатлява със своята многообразност, разгърната драматургия и героичен устрем, съчетан с фина романтична чувствителност.

Написана е през 1902, премиерата ѝ е на 8 март 1902 под диригентството на композитора. След три разпродадени представления Сибелиус прави някои ревизии и преработената версия е представена за първи път на 10 ноември 1903 в Стокхолм, диригент е Армас Ярнефелт. Въпреки някои противоречиви отзиви, тя е посрещната с възторг. Критикът Карл Флодин определя творбата като абсолютен шедьовър, едно от малкото симфонични творения на нашето време, които сочат в същата посока като симфониите на Бетовен. Мнозина изтъкват патриотичния патос особено в героичните първа и четвърта част, наричат я „Симфония на независимостта“. Но самият Сибелиус категорично отрича присъствието на програмност, твърдейки, че неговите симфонии са чиста абсолютна музика. В писмо от 1943 той пише: Втората ми симфония е изповед на душата.

Вероятно композиторът замисля една от темите за нейната последна част още през 1899. Със сигурност се знае, че първите ѝ скици са създадени през февруари 1901 в планинска вила в близост до Рапало (Италия), където той е творчески уединен.

Драматургично творбата е изградена върху мотив от три тона. Началният пасторален характер постепенно преминава в героичен патос, в първата част тематичните мотиви се преплитат, чак в кулминацията основната тема прозвучава цялостно. Втората част е философски вглъбена, двете теми и техните метаморфози пресъздават сложните изконни житейски дилеми за живота и смъртта. Според някои изследователи Сибелиус я пише под въздействието на „Божествената комедия“ на Данте; първата тема е инспирирана от образа на моцартовия Дон Жуан, втората – обозначена като „Christus“, символизира смъртта, както и възкресението, което очаква и неговата родна Финландия; а според съпругата му Айно Сибелиус втората тема е в памет на нейната сестра Ели Ярнефелт, която се е самоубила. Класическото като форма скерцо е оживено и напрегнато, триото е контрастно, звучи просветлено. Върху основния мотив е изграден преходът от третата към четвърта част. В нея изплуват и тематични линии от втората част, но усещането за размисъл и свещеност отстъпва на общия героичен характер, възвеличен на финала на симфонията.

текст – Елисавета Вълчинова-Чендова

Какво търсиш днес?