Цезар Франк създава две симфонии, но само късната „СИМФОНИЯ В РЕ МИНОР“ е известна на публиката. Юношеската му творба остава неиздадена, очевидно композиторът не я е смятал за достатъчно добра и не я е публикувал. Франк се обръща към симфоничния жанр в зрялото си творчество, след като вече е създал творби в различни жанрове, включително оркестровите си поеми. След две години работа върху партитурата, „Симфония в ре минор“ е завършена през август 1888.
Симфонията е забележителен пример за изграждане на романтична циклична творба, в която традициите на класическата и романтичната симфония новаторски се съчетават. Затова и остава неразбрана от много от съвременниците му. Премиерата ѝ в Парижката консерватория на 17 февруари 1889 (само година преди края на житейския път на Цезар Франк) няма успех. Творбата получава признание след смъртта на композитора.
Драматургично ясно изградена, „Симфония в ре минор“ е изпълнена с ярка контрастна образност. Драматизмът в мотото на творбата е тематичната основа на трите ѝ части.
Главната тема на първата част (сонатно алегро) постепенно израства от началния мотив и пресъздава богата емоционална гама. Втората тема е лирична.
След ярките контрастни състояния и диалози в първата част, особено в разработката, втората част звучи успокоено и поетично. Богатството на мелодичния материал изпълва нейната сложна структура (в сложната триделна музикална форма Франк комбинира двете традиционни средни части на класическата симфония – анданте и скерцо). След пицикатите в струнните партии и арфата следва повествователна очарователна мелодия, изпълнена от английски рог. В нея се разпознават и интонации от началния мотив. Появяват се нови мелодии, цветове и нюанси, изписващи красива и разнообразна музикална палитра.
Финалът (сонатно алегро) започва с може би най-радостната и оптимистична мелодия, която Франк някога е писал. За разлика от драматизма и вътрешните противоречия в първата част, тя звучи светло и възторжено.
„Симфония в ре минор“ от Цезар Франк е не само най-значителното произведение на композитора и най-яркото достижение на френския романтичен симфонизъм след Берлиоз, но и едно от най-интересните и вълнуващи произведения в музиката през втората половина на XIX век.