Изпълнението на операта-шедьовър на бароковата музика „Дидона и Еней“ на ХЕНРИ ПЪРСЕЛ се е смятало за събитие особено в сценичните му постановки, но също и в концертен вариант. През столетията отношението към нея се променя и реално е оценена едва през последните десетилетия. Операта има качества, които се считат за неподходящи за голямата сцена – тя е кратка, с продължителност около час, действията са три, но без особен театрален ефект, оркестърът е малък и еднороден – състои се от струнни и басо континуо, сюжетната линия е драматична, финалът опечалява. В България обаче операта на Пърсел получава сериозно внимание. Първата й постановка е на 6 януари 1978 на сцената на Благоевградската камерна опера под диригентството на Михаил Ангелов. През 2005 се играе в Софийската национална опера, през 2008 – във Варна, през 2010 – отново в Благоевград, през 2013 – в Старозагорската опера, през 2019 – отново във Варна в съвместен проект на варненската и кипърската опера.
„Дидона и Еней“ е първата и единствена опера на Пърсел, първата опера без разговорни диалози в музикалната история, първата забележителна английска опера, първата английска опера в бароков стил с елементи на готика и шотландски фолклор.
Данните за написването й не са фиксирани, но е ясен периодът. Създадена е между 1685 и 1687 г. от младия тогава композитор. Поводът вероятно е нуждата от репертоар за девическия пансион в Челси, ръководен от Джозайас Прист – английски балетист, „велик майстор на гротескния танц, способен да въплъти всички видове страсти“ – според твърденията за него. След като напуска сцената като танцьор, Прист основава въпросния пансион, за чиито възпитаници е била предназначена музиката на Пърсел. Затова и в операта има 17 танцови епизода, поставени от Прист.
Предполага се също, че сюжетът не е случаен, той е съвпадал с изучаването на поемата на Вергилий от ученичките в пансиона. Пърсел пък по това време е хранел илюзии за сериозните перспективи на оперния жанр в Англия според примера на другите европейски центрове. В негов текст се съдържат факти за вкусовете и културната практика в западна Европа. Той пише: „Всеки, който е посетил Италия или Франция, знае колко високо се цени операта там. Всеизвестно е колко голямо съдействие е получил Сеньор Батист Люли от царуващия крал на Франция… всички декорации и украшения за развлечението на народа ги е давал самият крал. В Италия и особено във Венеция, където операта се е ползвала с голяма слава и се е поставяла на всеки карнавал, благородните венецианци са поемали разходите по постановката. Надявам се фактът, че няколко частни лица са се решили да предприемат постановката на такова скъпоструващо произведение като операта, във време, в което отвъд страната с това се занимават само князе или държави, не би се оценявало като безчестие за нацията ни. И смея да твърдя, че ако ние в Англия имахме и половината от тази подкрепа, която получава операта в другите страни, то много скоро и при нас в Англия би имало такъв хубав балет като във Франция… Надяваме се, че англичаните ще се покажат достатъчно щедри, за да подкрепят подобно мероприятие“.
Преживе Пърсел става свидетел на премиерата през 1688 (1689) от възпитаниците на девическия пансион. Първоначално операта е издадена през ХVІІ век като приложение към Шекспировата комедия „Мяра според мяра“. В продължение на два века тя е извън всякакъв интерес. През 1887 и 1889 е издадена отново от Уилям Къмингс. През 1951 е дирижирана от Бенджамин Бритън на Фестивала в Глайндбърн, през 1961 г. е отпечатана от Издателството на Пърселовото общество.
Автографът на партитурата не е съхранен и очевидно операта днес не съществува в пълния си обем. Загубен е прологът и част от края на второ действие. Либретото е изцяло запазено, което е предпоставка за реконструкция на операта. Днес тя се изпълнява предимно в редакцията на Бритън.
ПЪРВО ДЕЙСТВИЕ
Първа сцена. След класическата трагична увертюра Белинда утешава своята господарка и царица на Картаген – Дидона, развълнувана от любовта си към Еней – троянския герой, достигнал до бреговете на Картаген след падането на Троя. Той идва със свитата си и също изразява своята любов към Дидона. Въведен е мадригален хор, който коментира и прослявя единството в любовта. Следват танци и всеобщ възторг.
Втора сцена. Животът има и тъмни страни – в действията на магьосницата, двете главни вещици и техния антураж. Те замислят да унищожат чувствата между героите, съставят план как да принудят Еней да изостави Дидона. Музиката следва сюжета – редуват се речитатив и хор, ритъмът на жига създава демоничен ефект на злорадо надсмиване. Звучи дует на вещиците, наслаждаващи се на злодейнията си. Сцената завършва с хор, имитиращ ехото и кънтенето на думите на заговорниците в сводестата пещера.
ВТОРО ДЕЙСТВИЕ
Краткото по мащаби второто действие показва реализацията на замисления план. Дидона организира лов в чест на госта си. Магьосницата и двете вещици се готвят след като развалят връзката между Дидона и Еней, да потопят Картаген в пламъци. Хорът, Белинда и втората дама присъстват в горичката и на разказа на Еней за убития от него глиган. Разразява се буря, Дидона и Белинда се отдалечават, за да се спасят от нея, но Духът с вид на Меркурий, изпратен от магьосницата, спира Еней да ги последва. Духът го съветва да изостави Дидона, защото призванието му е да стане основател на великия град Рим. Заблуден, че това е волята на Юпитер, макар и съкрушен от мисълта да напусне Дидона, Еней все пак се подчинява на внушението. Действието завършва с ликуването на вещиците от успеха на техния план.
ТРЕТО ДЕЙСТВИЕ
Последното действие започва с хор на троянските моряци, подготвящи се да отплуват от бреговете на Картаген. Появява се и магьосницата със своя хор от вещици, щастливи от успеха на лъжата и злодеянието. Един от най-веселите епизоди е свързан с текста на вещиците: „Заговорът ни успя, Кралицата е изоставена.“ Дидона се смирява със съдбата си. Дори когато Еней й предлага да отхвърли волята на Духа, представил се за пратеник на Юпитер, и да остане с нея, тя не приема идеята и го отпраща да отпътува. Музиката е изпълнена с драматизъм, особено в последната голяма ария на Дидона, в която тя, умирайки, държи ръката на Белинда: „О, дай ми ръката си… Избрах пътя си: в земята ще легна и навек ще заспя. Забрави смъртта и съдбата ми“. Музиката завършва с внушението за „светла“ печал в хора.
Операта „Дидона и Еней“ е забележителна с майсторското изобразяване на чувства, емоционални нюанси, с деликатните си заемки от италиянския барок, от италианските композитори на ХVІІ век Франческо Кавали и Джакомо Карисими, с дръзкия хармоничен език на Пърсел, с френското влияние на Жан-Батист Люли и с английските хорови и полифонични традиции.
В „Дидона и Еней“ са заложени и много различни смислови пластове освен централния сюжет на „невъзможната любов“. Историята на Дидона и Еней се е тълкувала като зашифровано послание за последвалите пунически войни между Рим и Картаген, след които римската армия все пак успява да унищожи финикийския град.
За Еней съществуват няколко хипотези: според една от тях той се явява спасител на множество жители на опожарената Троя и отплува с тях, достигайки бреговете на северна Африка. Според друга от версиите той напуска Троя още преди завладяването й, а според трета – е обвинен в предателство и в бягство. Волята на боговете, към която е бил призован Еней – е било основаването на Рим, задача, която е била изпълнена. И докато Еней е приеман за родоначалник на италианците, то Дидона е считана за основателка на испанската нация и държава – както е отразено в хрониките „Историята на Испания“ от 1282 г. на Алфонсо Х.
Така трагическата любовна история между Дидона и Еней е била изкупена с важни събития – създаването на държава и център на католицизма.