Симфония №5 в си бемол мажор D. 485

ПЕТА СИМФОНИЯ, създадена през октомври 1816, е доста камерна и като мащаб, и по състав на оркестъра – в него липсват кларинети, тромпети и тимпани. Вероятно тези инструменти са липсвали в любителския оркестър, на който е разчитал Шуберт. И той имал щастието да чуе нейното изпълнение в дома на Ото Хатвиг, музикант от оперния театър, при когото започнали да се събират оркестрантите, след като се преместили от жилището на бащата на Шуберт.  Но след това съдбата й била подобна на другите му партитури – първото публично изпълнение било в Лондон , чак на 1 февруари 1873, повече от  половин век след смъртта на композитора.

В тази симфония все още се чувства влиянието на виенските класици и преди всичко на Моцарт. По времето, когато композира симфонията, Шуберт е бил дълбоко обсебен от гения на своя предшественик и в дневника си на 13 юни 1816 пише: „О Моцарт! Безсмъртен Моцарт! Какви безбройни впечатления от един по-светъл, по-добър живот си оставил върху нашите души!“ И подобно на Моцартовата 40-та симфония, Шуберт започва първата част без традиционното бавно встъпление, направо с леките въздушни пасажи в цигулки на главната танцувална тема. Грациозната лееща се мелодия в бавната втора част също носи много от моцартовата музика, но във  втората тема, в задушевния диалог на цигулки и дървени духови и колористичните находки вече се долавят и типично романтичните черти на Шубертовия почерк. В третата част се преплитат черти на класическия менует и характерния за Шубертовото творчество  лендлер. А Финалът, най-кратката част на симфонията, донякъде напомня и Хайдн с виталната си танцувалност и светло, ведро настроение.

Какво търсиш днес?