ФРАНСИС ПУЛЕНК, като член  на т. нар. „Шесторка” заедно с Мийо, Онегер, Орик, Дюре и Тайфер, отхвърля крайностите в музикалната композиция, които открива в „романтичната безкрайност“ на Вагнер, „строгия аскетизъм“ на Шьонберг и в импресионистичната „безформеност“ на Дебюси. Той защитава идеите си за спонтанно и естествено изкуство както във вокалната си музика от стотици песни, хорови опуси и три опери, така и в инструментална, писана в повечето случаи за добрата приятелска компания. Композиторът неведнъж казва, че силата му не е в симфоничната музика, затова пък с човешкия глас обикновено е успешен.

Пуленк е от завидно заможно семейство, типичен парижанин, остроумно и интелигентно общуващ в средите на френската аристокрация. След като през 1932, по поръчка на своята почитателка и приятелка принцеса Едмон де Полиняк, написва двоен клавирен концерт, той откликва и на втората й молба – творба за частния й салон, снабден с орган. Години наред Пуленк работи по Концерта за орган, струнни и тимпани в сол минор, но никога не го намира за достатъчно сполучлив. Накрая създава опус съвсем в стила на немските органови фантазии, със свободно редуване на части в различни темпи, фактура, тембри. Образци са му Бах, Хендел, Моцарт. 250 години след Хендел, Концертът на Пуленк е първият, който отново заема място в концертния органов репертоар. Макар и творение на ХХ век, той пренася чувствителността на романтизма, като сравненията със стила на Чайковски са напълно основателни.

Премиерата се осъществява на 16 декември 1938 в изпълнение на Морис Дюруфле – органист в църквата Сен-Етиен и професор по орган в Парижката консерватория, и под диригентството на Надя Буланже. На публичното изпълнение през юни 1939 в зала „Гаво“ диригент е Роже Дезормиер. В писмо до Буланже Пуленк изразява съжаление за отсъствието й: „Как ми липсваше на представянето на Концерта. Дезормиер показа голяма компетентност, но освен нея ти притежаваш сърце и лиричност, и сам Бог знае колко това е нужно на моята музика”.

Самият Пуленк вижда в Концерта емоционална двусмисленост, произтичаща от собствената му личност – обединяваща „нежния, благочестив артист” и „екставагантния бон виван“.

След смъртта на композитора Бенджамин Бритън откроява най-важната му черта –откритостта и искреността в музиката му: „За средния англичанин музиката на Франсис Пуленк  е  тази на типичния френски композитор: остроумен, смел, сантиментален, палав, депресиран, потресаващ, несигурен и склонен да се паникьосва. Той придава висока стойност на искреността: той самият беше твърде невинен, за да бъде фалшив“.