Симфония №8 в до минор (WAB 108)

АНТОН БРУКНЕР, един от най-големите симфоници на ХІХ век, който редом с Густав Малер очертава грандиозните финални кулминации на австрийската симфонична музика от епохата на късния романтизъм, е имал сложна и необикновена творческа съдба. За разлика от редица творци, които като деца-чудо се изявяват с успехи от най-ранна възраст, той започва истинското си професионално формиране едва в четвъртото си десетилетие, а става известен на публиката чак след шейсетте си години. Неговият живот на музикант дълго време е свързан единствено с църковната практика. От 13-годишен пее в църковния хор на августинския манастир „Свети Флориан”, където след завършване на образованието си получава преподавателско място, едновременно е и църковен органист. Десет години прекарва в този манастир, като неведнъж споделя в писмата си за подтискащото го уединение и равнодушното отношение на заобикалящата го среда към музиката: „Няма нито един човек, на когото бих могъл да открия сърцето си. Нашият манастир се отнася равнодушно към музиката, а следователно и към музикантите. Тук не мога да бъда весел и за личните ми планове никой не трябва да знае”. Но през това време той създава 40 хорови и органни творби, свързани с църковната служба, старателно изучава контрапунктичната техника на старите барокови майстори, която ще стане по-късно един от основните похвати в собствените му партитури, усъвършенства се и като великолепен органов импровизатор.

В следващите 12 години Брукнер е органист в катедралата в Линц, в този период започва и своето професионално музикално обучение, като смайва преподавателите си с всеотдайното си старание. И през 1861 (на 37-годишна възраст!) взима изпитите си по органово изпълнение и теоретични предмети във Виенската консерватория, предизвиквайки истинско възхищение и уважение.

След няколко години, през 1868, той е поканен като преподавател във Виенската консерватория на мястото на починалия бивш негов професор Симон Зехтер и едва тогава най-после намира така необходимата творческа музикантска среда. Бързо добива авторитет като теоретик и педагог, в чийто клас се стремят да попаднат най-талантливите, прочути по-късно диригенти и композитори, с огромен успех са посрещнати и гастролите му като органист във Франция, Англия, Германия. Но никой не се интересува от композитора Брукнер, автор по това време вече на десетки опуси – симфонии, меси, мотети. И неговите симфонии чакат между 15 и 25 години своето първо изпълнение.

От една страна, причината е била в откритото му преклонение пред Вагнер, което eстествено го поставя в неблагоприятна позиция във Виена – центърът на брамсианството. Непримиримата борба между „вагнерианци” и „брамсианци” – привържениците на двете властващи по това време в Германия и Австрия полярно противоположни естетики – определя съдбата на не един творец през тази епоха. От друга страна, Брукнер композира симфонии – жанрът, в който всепризнатият маестро в града на симфонизма е Брамс, чиято творческа концепция е твърде различна. И апологетите му (преди всичко критикът Едуард Ханслик, диктуващ вкусовете на виенската музикална общественост) се отнасят с враждебна критичност и пренебрежение към автори като Брукнер и Хуго Волф, чиито опуси понякога прозвучават единствено на частните концерти, организирани от „Вагнеровото общество”.

Вкусът на славата композиторът усеща едва през последното десетилетие от живота си, когато благодарение на бивши негови ученици (сред тях особено голяма е заслугата на големия диригент Артур Никиш) неговите мащабни симфонии започват да се изпълняват.

Но тези гигантски симфонични епопеи с дълбоко философско съдържание никога не стават особено популярни сред широката аудитория, затова пък са мерило за висотата на професионализъм за всеки диригент и оркестър.

Софийската филхармония под диригентството на Емил Табаков поднесе за първи път у нас в края на 80-те години изпълнението на всички симфонични творби на Брукнер в мащабния интегрален цикъл „Симфониите на Брукнер и Малер”.

ОСМАТА СИМФОНИЯ, последната напълно завършена творба на Брукнер (над Деветата си симфония той работи до края на живота си, но финалната част остава недовършена), както повечето му симфонични опуси, претърпява няколко редакции. През 1884 той чества скромно своята 60-годишнина през ваканционния период, който прекарва при семейството на сестра си във Феклабрук. Освободен от напрежението на педагогическата работа във Виенската консерватория и Виенския университет, той замисля новата си Осма симфония, като създава отделни ескизи от октомври 1884 до август 1885. Тази година преминава под знака на нарастващото му признание. Неговата Трета симфония е изпълнена в Дрезден, Франкфурт, Хага, Ню Йорк, на 8 май в концерт на „Вагнеровото общество” под палката на автора прозвучава премиерата на мащабната «Те Deum», изпълнена и на 10 януари 1886 под диригентството на Ханс Рихтер с много голям успех и високи отзиви на критиката. През следващите месеци триумфален успех по световните сцени има и Седма симфония. Всичко това окриля композитора и въпреки огромното си натоварване като преподавател в Консерваторията той интензивно работи над новата си творба и оркестровата партитура на грандиозната Осма симфония е завършена през август 1887. Но извънредно уважаваният от Брукнер диригент Херман Леви преценил симфонията като неизпълнима и предложил същественото й съкращение. Така през март 1890 композиторът прави нова версия, по-кратка и с нова кода на първата част. Посвещава я на австрийския император Франц Йозеф І. След няколко неуспешни опита да се организира изпълнението й в Германия под палката на Феликс Вайнгартнер (една от причините била липсата на опитни изпълнители на Вагнерова туба в оркестъра на Берлинската опера – а в късните симфонии на Брукнер този инструмент има особено важна роля),  премиерата на симфонията се осъществява във Виена под диригентството на Ханс Рихтер 18 декември 1892, в присъствието на вече болния автор. Изпълнението преминало с такъв успех, че някои нарекли творбата „венец на музиката на нашето време” („the crown of music in our time“), а Хуго Волф в своя рецензия определил Осмата като „творение на титан”, „превъзхождащо другите симфонии на Брукнер по своя духовен мащаб, внушителност и величие”. („surpasses the other symphonies of the master in intellectual scope, awesomeness, and greatness“)

Някои съвременници нарекли симфонията „Апокалиптична”, един от близките приятели на композитора, музикалният критик Йозеф Шалк написал за премиерата литературна програма, в която разяснявал, че смисълът на творбата е борбата за културата и висшите човешки идеали и виждал Прометей като нейн герой, други намирали в симфонията образа на Фауст. Тези трактовки удивлявали Брукнер, макар че самият той в писмо до диригента Феликс Вайнгартнер още през 1891 споделил отделни свои извънмузикални асоциации. Първата част според него носела своеобразно предвещаване на смъртта (Todesverkündigung), възприемана с мъдро смирение. След сдържаните начални тактове (будели асоциации за „началото на света”) се разраства грандиозно движение върху така наречения „брукнеров ритъм” – последование от 2 и 3 (триола) четвъртини, замиращо в заключителната кода с внушение, според автора, на момента, когато човек е на смъртното си легло, а срещу него виси часовник и докато животът му си отива, неотклонно тиктака.

В контрастната втора част, Скерцо, композиторът е отбелязал в партитурата над главната тема „Немският Михел” (Deutscher Michel) и казвал, че в средния дял си представя Михел, удобно разположил се на върха на планината, в полусънно състояние мечтае и съзерцава страната пред себе си. За лиричната поетика на Адажиото Брукнер шеговито обяснявал: „Тогава аз твърде дълбоко потънах в очите на една девойка”. („I have gazed too deeply into a maiden’s eyes“.) А за съдържанието на финала с хумор разказвал, че това е срещата на австрийския, германския и руския императори край Оломоуц през септември 1884: в началото „в струнните е ездата на казаците, в медните инструменти – военната музика, а тромпетите – това са фанфарите в момента на срещата…”.

Всъщност тези споделени с хумор с приятели авторски пояснения съвсем не изчерпват сериозната дълбоко философска концепция на грандиозната творба, изпълнена с типичната за художниците романтици колизии между неумолимата мощ на съдбата и самотната личност, преклонението пред спокойното величие и красота на Вселената и трагизма на вечната борба на човека. Силна, разтърсваща с духовната си мощ и дълбочина музика, заливаща с типично Брукнеровите, матово наситени звукови платна, разстлани в пределно мащабни пропорции във времето и пространството.

Днес съществуват няколко издания на Осма симфония. Още преди премиерата през 1892 е отпечатано първото издание, в което Йозеф Шалк и Макс фон Оберлайтнер внасят някои изменения, вероятно авторизирани от Брукнер преди публикацията. Изданието под редакцията на Роберт Хаас (считано за „оригиналната версия”) през 1939 се базира на версията от 1890, но е допълнено и с някои фрагменти от автографа от 1887. Под редакцията на Леополд Новак са издадени версиите от 1890 (през 1955) и от 1887 (през 1972). Съвременните диригентите избират на кое от тези издания да отдадат предпочитанията си.

Минали събития



Какво търсиш днес?