„Симфониите изчерпват съдържанието на целия ми живот, в тях вложих всичко, което съм изпитал и изстрадал, това е „поезия и истина” в звуци” – казва Густав Малер (1860 – 1911). Грандиозните Малерови оркестрови форми (автор е на девет симфонии и десета недовършена, на вокално-симфоничния цикъл „Песен за земята”) са въплъщение и на всеобхватна философска проблематика, която вълнува композитора. Да пише симфония, за него означава „с всички средства на техниката да строи нов свят”. И този негов свят е застрашителен: той взривява господстващите идеали за прекрасното в изкуството, странно смесва банално-вулгарното и високото. Мощният поток на музикалното повествование прекосява свободно териториите на яростна експресия и красива простота, въодушевление и покой, гротеска и мечтателност, възвисяване и срив в пустотата.
Малер е на 24 години, когато между задълженията като втори капелмайстор в Кралския театър в Касел, започва да пише своята Първа симфония в ре мажор. По същото време създава и вокалния цикъл „Песни на странстващия калфа” (по собствени текстове), емоционално вдъхновен от любовта към очарователната певица Йохана Рихтер. Но както по-късно отбелязва в писмо до приятеля Макс Маршалк: „Симфонията се роди от любовния епизод, но това външно събитие послужи за повод и не е съдържание на произведението”. Малер продължава да работи над първия си симфоничен опус в Лайпциг – следващата „спирка” в неговото митарстване на диригент (професия, с която ще се издържа през целия си живот). „Музиката се изтръгна от мен неудържимо, като планински поток. Сякаш в един миг се отвориха всички шлюзове” – така описва интензивната работа над партитурата, завършена през март 1888. Премиерата е на 20 ноември 1889 в Будапеща, където Малер вече е директор на Кралската опера. Симфонията е представена със заглавието „Титан” – симфонична поема в два раздела. Не обаче за някаква исполинска мощ на героя загатва заглавието. То е препратка към едноименния роман на Жан Пол, но няма сюжетна близост с литературната творба, а по-скоро с нейния дух. Композиторът се родее със схващанията на немския писател за пантеистичното преклонение на човека пред божествената величествена красота на природата и копнежа да се слее с нейната хармония. Както и в темата за трагичното разминаване на идеалите с действителността. Пошлостта, духовната ограниченост, еснафщината ще се превърнат в „обект” на Малеровата хаплива творческа ирония, но и на неговото страдание за човешкото безумие. Тези идеи обаче остават неразбрани от слушателите и премиерата на Първата симфония е провал.
Преди изпълненията ѝ в Хамбург и Ваймар (през юни 1894), композиторът по съвет на приятели, за да облекчи възприятието на музиката, публикува програма на творбата. На титулната страница в тази втора редакция изписва заглавия на 5-те части, събрани в двата раздела. Първият раздел „Aus den Tagen der Jugend” („От дните на младостта”) включва частите: 1. „Frühling und kein Ende” („Пролет без край”), 2. „Blumine” („Цветник” – препратка към още една от творбите на писателя Жан Пол, антологията „Herbst Blumine”) и 3. „Mit vollen Segeln” („С издути платна”). Вторият раздел „Commedia humana” („Човешка комедия”) обединява последните части: 4. „Totenmarsch in Callots Manier” („Траурен марш в маниера на Кало”) и 5. „Dall‘inferno al paradiso” („От ада към рая”). След представянето на симфонията във Ваймар, Малер се отказва от втората част „Blumine” и през март на 1896 тази трета редакция е изпълнена в Берлин. Той утвърждава и като диригент четиричастната версия на творбата, а от програмата се отказва с мотива: „Поясненията на частите не само не са изчерпателни, но и не съвсем точно характеризират произведението, изпитах го сам, публиката се озовава на лъжлив път. Но така е с всяка програма!”…
Малер изписва на немски към всяка от частите ремарки за характера и движението. Встъплението към първата част изразява пробуждането на природата в утринта – в звънтящата тишина проблясват слънчевите лъчи, дочуват се гласовете на птиците, зовът на ловджийските рогове. Главната тема (песента „Вървях си тази сутрин през полето” от цикъла „Песни на странстващия калфа”) въвежда Малеровия юноша-герой. Наивен мечтател, който все още не се е сблъскал с грозотата в живота. За музиката във втората част композиторът казва: „Младежът върви по света, станал е вече по-силен, груб, жизнеспособен”. Темата на скерцото има също песенен прототип (песента за глупака Ханс и Грета, написана от Малер през 1880). В средния дял на тази дива народна танцувална стихия, наситена с разнообразни нюанси и хумористични ефекти, се вклинява изящен лендлер. В третата част настъпва крахът на илюзиите. Тук композиторът постига уникално развенчаване на музикалната образност на траурния марш. Погребението на героя е карнавално преобърнато. Тласък е известната детска картинка, която оживява в спомените на Малер. Тя изобразява „Погребението на ловеца”, оплакван лицемерно от процесията на животните-жертви. Тема на този саркастичен траурен марш е старинният канон „Frère Jacques” (в немския вариант „Братко Мартин, спиш ли?”). В контрастния дял най-неочаквано звучи банална сантиментална улична песен, аранжирана в духа на градинските музикални увеселения. Но в монотонния ритъм на траурния марш като идилично видение се появява и кодата на песента „Сините очи на моето съкровище” (от цикъла „Песни на странстващия калфа”). „Наистина за траурния марш, получих импулс отвън” – споделя Малер – „Но на това място в симфонията ѝ е безразлично какво точно е изобразено: важно е само общото настроение, което трябва да бъде изразено и от което после внезапно, като мълния от черни облаци, избухва четвъртата част. Тази последна част е просто вик на ранения в дълбините на сърцето. Вик, предшестван от ироничното, угнетяващо униние на траурния марш”. Финалът е драматичният център на симфонията – с пронизваща експресия, композиторът извежда темата за страданието, за борбата, „съпротивляваща се на съдбата”. Разрешението на конфликта ни връща към изначалната хармония на природата, от която човекът черпи духовни сили.