Симфоничните си танци СЕРГЕЙ РАХМАНИНОВ посвещава на Юджин Орманди и Филаделфийската филхармония – любими негови изпълнители. Първоначалната версия на произведението е за две пиана; впоследствие е оркестрирано, с което музиката придобива повече драматизъм и релеф. Ритмическата интензивност оправдава названието на пиесата, въпреки че не става дума за типичен танцов стил.
Съществува тълкуване на творбата като равносметка от житейската съдба на автора, отражение на възгледа му за света, формиран от преживяването на редуващи се „загуби“ в живота му – загубата на семейното имущество от страна на баща му, въпреки благородническия произход, загубата на родината, напусната безвъзвратно през 1917 и пр.
Симфонични танци е последната композиция на Рахманинов – от 1940, – оценявана и като най-добрата. Тя освен че носи личната болка на автора, изразява и тревогата от началото на Втората световна война. Но личната му равносметка съвсем не гравитира между категориите на „загубите и новите начала“. Рахманинов неслучайно заема мястото си на творец, принадлежащ на световната култура в качеството си на гениален пианист, самобитен композитор и диригент.
В тази творба (в първата й част) авторът припомня някои теми от Първата си симфония, публикувана през 1895 и неуспешно изпълнена от Глазунов. Първата част съдържа енергична и медитативна част. В нея присъства един много специфичен негов музикален образ и силен православен символ в източно-европейската музика – камбанният звук. В лиричния среден дял Рахманинов въвежда алт-саксофон, нетипичен за времето му инструмент, но възприет от традицията на Прокофиев.
Втората част е валс, със зловещо звучене, минорна тоналност, внушаващо представата за „демонична забава” или за мрачни картини в „старинен замък от времето на Дракула”. Неизбежно вероятно би било сравнението с френската музика и специално с Валсът на Равел, написан около 20 години по-рано.
Третата част е фокус на цялото произведение. Възстановява динамиката от първата част, последвана от моменти на размишление (Lento assai); гравитира около няколко мелодически идеи. Но кулминацията на частта е провеждането на мотива Dies Irae, който дава смисъл на цялата композиция. Въвеждането на средновековната секвенция, направено преди него и във Фантастична симфония на Берлиоз, композиторът вероятно свързва с мисълта за собствената си кончина след ретроспекцията на личните му духовни и душевни битки, след демонстрацията на „темите на живота му“. Неслучайно след това прозвучава православното песнопение „Благословен си, Господи“, използвано през 1915 в литургията му „Всенощно бдение“, за да изрази ценността и извисяването на живота над смъртта. По-късно в края на ръкописа на партитурата Рахманинов вписва „Благодаря ти, Господи““, което символизира акта на божествена прослава преди смъртта.
текст – Милена Божикова