За предстоящото си концертното турне в Съединените щати СЕРГЕЙ РАХМАНИНОВ написва Третия си клавирен концерт, считан до днес за изключителен творчески връх и образец в жанра. Този е концертът, който въплъщава гения на Рахманинов и като композитор, и като пианист, и респектира музикантите от всички поколения. Той преодолява от предходните опуси на автора известната структурна разпиляност и преувеличен патос в полза на хармоничност, яснота, подреденост и силно поетическо обаяние. Дори критиците на композитора признават концерта за „прекрасен“: „Който не познава лириката на Рахманинов, който не е привикнал на начина му да разпява мелодията, който не помни широкото му и ясно клавирно писмо, той ще намери веднага всички черти на творчеството на Рахманинов в Третия концерт и доволен ще се убеди, че композиторският талант е точно толкова свеж и ясен, както е бил в най-добрите творби на Рахманинов“.

Младежкият порив на романтично откровение е отминал, лириката е сдържана, понякога – сурова, драматичните контрасти са изострени, изпълнителските роли са променени в диалога солист – оркестър в полза на безспорното лидерство на солиста. Клавирната фактура е с по-богата и разнообразна техника до степен на завладяващ монументален клавирен симфонизъм. Третият концерт се откроява по сила и художествена убедителност на фона на декадентството в европейското изкуство.

Първата част на концерта и особено основната й тема дава повод да се търси нейн аналог или образец с народен или литургичен произход, стигнало се е и до хипотетични връзки със знаменния разпев. Рахманинов е отричал наличието на прототип на темата: „Първата тема на Третия ми концерт не произтича нито от народно-песенните форми, нито от църковни източници. Просто така се роди. Исках да „изпея“ мелодията на пианото, както биха я изпели певците, и да съумея да я съчетая, без да бъде заглушена, с оркестровия мащаб“.

Музиката по признание на композитора е родена непосредствено, естествено и с лекота.

Йосиф Хофман, комуто Третият концерт е посветен, никога не се осмелява да го изпълни публично и дори заявява, че той „не е” за него, въпреки че Хофман се нарежда сред пианистите с впечатляваща техника.

Рахманинов завършва Концерта в семейното имение в Ивановка на 23 септември 1909. Премиерно го изпълнява на 28 ноември 1909 с оркестъра на Нюйоркското симфонично общество и Валтер Дамрош, а няколко седмици по-късно Густав Малер дирижира второто му изпълнение. Партитурата е публикувана през 1910.

Оттогава този концерт е един от най-репертоарните опуси. Самият композитор солира в записа от 1939 с Филаделфийския оркестър и Юджин Орманди. Доминиращи са изпълненията на Владимир Хоровиц – първи запис на концерта от 1930 с Лондонския симфоничен оркестър; пиратски запис от 1941 с Нюйоркската филхармония с диригент сър Джон Барбироли, студиен запис от 1951 с Фриц Райнер и концертен запис от 1978. До записите на Хоровиц се нарежда записът на Марта Аргирич с Берлинския радиосимфоничен оркестър, дирижиран от Рикардо Шайи от концерт през 1982. По реализация и висок професионализъм следват изпълненията на Концерта от руски пианисти: няколко записа на Святослав Рихтер, Михаил Плетньов, Евгени Могилевски, впечатление прави дискът на Deutsche Grammophon с изпълнението на Николай Лугански.