През 20-те години на миналия век, когато се налага новата естетика на Барток, Стравински, Берг, Шьонберг и др. автори, СЕРГЕЙ РАХМАНИНОВ завършва партитурата на Четвъртия си клавирен концерт. Годината е 1926, а Концертът след премиерата във Филаделфия е определен от критика на в. „Херълд Трибюн” (Herald Tribune) като отзвук от ХІХ век.

Тези факти карат, разбира се, Рахманинов да се замисли над стила си: „Не мога да отхвърля стария начин на писане – споделя той, – и не мога да усвоя новия. Новите видове музика изглежда идват не от сърцето, а от главата. Композиторите по-скоро мислят, отколкото чувстват”. Години по-късно, правейки отново равносметка, той ще потвърди искреността на творческите си избори: „Преди да се отправите към новия свят, ако направите усилия да опознаете по-отблизо стария свят, то може лесно да стигнете до извода: в стария свят останаха още много възможности… Старият език притежава неизчерпаемо богатство“.

Премиерата на Четвъртия концерт във Филаделфия минава без въодушевление и с критични констатации. Рахманинов преработва два пъти Концерта: веднъж в края на 20-те години и повторно след 1941. Включва новата версия на творбата в турнето си 1929-1930, но и тогава тя е посрещната с неодобрение.

Концертът е написан по настояването на Николай Метнер – негов колега композитор и пианист, комуто Концертът е посветен. В писмо до него Рахманинов споделя, че се безпокои за дължината на Концерта, сравнявайки го на шега с „Пръстенът на нибелунгите” на Вагнер. Съкращава над 100 такта, написва наново 12-те начални страници. Но въпреки усилията си, Четвъртият концерт остава далеч от популярността на предходните два.

За всеобща изненада Рахманинов, който е имал славата на забележителен композитор и пианист, губи мотивацията да композира, след като напуска Русия през 1917 и се установява в Съединените щати през 1921. Налага му се повече да концертира и през последните 20 години от живота си той създава само няколко опуса – освен Четвъртия концерт това са Третата симфония, Рапсодия по тема на Паганини и Симфонични танци.

текст – Милена Божикова