СЕРГЕЙ ПРОКОФИЕВ създава своята ПЕТА СИМФОНИЯ през 1944, по време на Втората световна война и по собствените му думи, тя е замислена като «химн за свободния щастлив човек, за неговата могъща сила, чист и благороден дух». И добавя: «Аз не съм избрал съзнателно тази тема. Тя се зароди у мен и искаше да бъде изразена. Музиката узря вътре в мен и изпълни душата ми».

Когато войната започва, семейството на Прокофиев е евакуирано в Кавказ, след това в Алма-Ата в Казахстан и в Перм на Урал и едва през есента на 1943 се завръща в Москва. В този период централна тема в творчеството му става темата за войната, пише масови песни и маршове, сюитата за оркестър «1941 година», кантатата «Балада за момчето, останало неизвестно», започва работа над едно от най-значимите си произведения – епичната опера «Война и мир» по романа на Лев Толстой. И 14 години след предишната си Четвърта симфония отново се обръща към този жанр, създавайки един рядък за музиката на ХХ век образец на епична симфония. В първата част липсват конфликти – това е сякаш музикална фреска, монументално разгърнато епично повествование. Контрастната втора част – скерцо с «токатен» характер върху ритмически импулсивна тема – е последвана от наситената, експресивна, типично Прокофиевска лирика в Адажиото (където е въведена и лиричната тема на Лиза от музика към недостигналия до екран филм «Дама Пика» на Михаил Ром), а финалният апотеоз, с внушението за ликуващо множество, утвърждава епичния характер на творбата.

Симфонията е изпълнена за първи път на 13 януари 1945 в Голямата зала на Московската консерватория от Държавния симфоничен оркестър под диригентството на самия Прокофиев. И това е била неговата последна поява на диригентския пулт. Премиерата е имала голям успех и Петата симфония остава един от най-популярните опуси на Прокофиев в световната оркестрова литература.

Отзвук от воените събития е и малко по-късно написаната Шеста симфония (1945-1947). Но скоро след премиерата й през 1947 тя попада под ударите на ждановската критика и за повече от 10 години бива забравена. Подобна е и съдбата на последната опера на Прокофиев «Повест за истинския човек» по едноименния роман на Борис Полевой, също свързана с военната тематика. Окачествена като «формалистична», тя не е допусната до премиера. И едва през 60-те години, след смъртта на композитора, двете творби (както и други Op. и на Прокофиев като Седма и Осма клавирни сонати) са «реабилитирани» и започват своя активен сценичен живот.