Симфония №1 в ре мажор „Класическа“ от Сергей Прокофиев

Първата симфония на Сергей Прокофиев, известна още като „Класическа“, е от т.нар. „младежки“ произведения на композитора – тя е писана в периода  1916—1917. Вече приключил работа над операта си „Играчът“, Прокофиев започва да съчинява голямо произведение от друг жанр, при това в различна, съвършено неочаквана за самия него стилистика. Слушателската аудитория и неговите колеги-музиканти, вече привикнали към „хулиганския“ му стил, са изключително изненадани от новата му творба, която е класически ясна и по моцартовски слънчева. Още през 1916 е съчинен Гавотът, който впоследствие става трета част от симфонията, по онова време вече има нахвърляни и ескизи на първата и втората част. Но основната част от работата по симфонията е свършена през лятото на 1917-а, когато Прокофиев се оттегля във вилата си край Петроград. По време на дългите си разходки из полето, той обмисля тематичния материал и композицията на симфонията. За първи път композиторът твори без инструмент  и по този повод споделя: „Досега обикновено съм писал на рояла, но забелязах, че тематичният материал, съчинен без пиано, се получава с по-добро качество. Изсвирен впоследствие, той в първия момент изглежда странен, но след няколко просвирвания става ясно, че точно така е трябвало да бъде направен“. А относно избора на заглавие пояснява: „Първо, така е по-просто, второ – от пакостливост, за да подразня гъските, и с тайната надежда, че в крайна сметка това ще ми бъде от полза, ако симфонията наистина се окаже класическа“.

Класическите увлечения съвсем не са чужди на Прокофиев. Още докато учи в Консерваторията, в класа по дирижиране на Черепнин, той се увлича от виенските класици. Сега му се приисква да съчини симфония в духа на Хайдн. „Струва ми се, че ако Хайдн бе доживял до наши дни, той щеше да запази маниера си на писане, и в същото време да възприеме нещичко от новото“. Такъв е и замисълът на симфонията на композитора – скромна фактура и прозрачна оркестрация в стила на Хайдн и Моцарт, които трябва да се съчетаят в ново произведение с „намесата на новите хармонии“.

След дръзката музика на двата му клавирни концерта, възбудили страстите на публика и критика, и не по-малко дръзката „Скитска сюита“, написана по материали от балета „Ала и Лоли“, който не допада дори на напредничавия Дягилев, симфонията на младия композитор удивлява всички – тя е ясна, стройна, строга, и същевременно – жизнерадостна и изпълнена със светлина и оптимизъм. Прокофиев избира оркестър със съвсем скромен състав – двоен, без тромбони и туба. И в същото време музиката далеч не е проста – тя е пълна с остри, резки теми, стремителни пасажи и ярки акценти. Използването на особеностите на танцовите жанрове (полонез, менует, гавот, галоп), играта на тембрите и регистрите (цигулки, флейти), новаторската хармония и внезапните хармонични „дързости“ – всичко това дава заявка за особеностите на бъдещия музикален почерк на Прокофиев. Внезапните динамични акценти и съпоставки, леката и прозрачна оркестрация определят характера на финала на тази симфония: в него звучи ослепителна радост (композиторът държи тук да отсъстват каквито и да е минорни акорди). Неслучайно по музиката на „класическата“ симфония на Прокофиев са създавани редица хореографски композиции.

В началото на есента новата симфония е напълно завършена и оркестрирана. На авторовата партитура е видна крайната дата – 10 септември. Прокофиев посвещава симфонията на своя приятел от студентските години, с когото е бил особено близък, и който впоследствие става изтъкнат музикант – единственият академик в тази професия и плодовит композитор – Борис Асафиев. Премиерата на творбата обаче се отлага заради революционните събития и се случва малко преди Прокофиев да замине за няколко години  зад граница – на 21 април 1918 в Петроград. Дирижира авторът.