САМЮЪЛ БАРБЪР си спечелва репутацията на най-консервативния американски композитор от средата на ХХ век. Той очевидно не се поддава на всеобщите художествени тенденции на времето, докато например Аарон Копланд продължава фолклорната вълна (от Барток и Стравински), а Чарлз Айвз възприема абстрактния израз и додекафонична техника. На фона на първия музикален авангард и новата му изразност Барбър продължава стила на посланията си за високо майсторство, вкус, естествени, приятни и изразителни мелодии и богата оркестрация. Елегичната лирика в музиката му е присъща негова черта и се изявява от 7-годишната му възраст, когато създава първия си опус – „Тъга“. Тя владее в известна степен и Цигулковия му концерт.
Около процеса на създаването на концерта съществува документирана история, благодарение на двама биографи на композитора. От интервюта, писма и архивни документи, публикувани в края на 2010, става ясно следното. През 1939 богатият бизнесмен Самюъл Симеон Фелс поръчва на Барбър създаването на Цигулков концерт за неговия подопечен Иво Бризели, завършил с цигулка през 1934 Института за музика „Къртис“.
Барбър приема аванса на Фелс и през лятото на 1939 заминава за Швейцария, за да работи по концерта. Планирал е да приключи преди крайния срок 1 октомври, но Втората световна война го изненадва. През август заминава за Париж и оттам за Съединените щати. В САЩ продължава работата си. Първите две части разочароват Бризели поради факта, „че са прекалено лесни“, но като музика ги одобрява. Диалогът за качествата на концерта продължава в писма. Албърт Мейф, преподавател на Бризели, заявява на композитора, че партията на цигулката е далеч от спецификата на инструмента, че тя трябва да бъде „хирургически оперирана“, защото „техническите разкрасявания са много далеч от изискванията на съвременния цигулар“.
След усилена работа по третата част, както и след предварителна репетиция, Барбър заявява, че тя „е годна за изпълнение“ и че „не може да унищожи частта, в която има пълно доверие“. В допълнение Албърт Мейф прави пълен анализ на цигулковата партия в писмо до композитора: произведението „няма достатъчно гръбнак – не е мощно, не е величествено – не съдържа достатъчно драматични моменти, потенциално допринасящи за успешното представяне“. Окончателната му констатация е, че съдържа „грешна идея и г-н Барбър трябва да го признае“.
След представяне през 1940 с оркестъра на института „Къртис“, ръководен от Фриц Райнер, през 1941 е осъществена официалната премиера с Филаделфийския оркестър под диригентството на Юджийн Орманди и с цигулар Албърт Сполдинг. Следва повторение в Карнеги Хол и оттогава концертът става един от най-репертоарните през ХХ век. И в трите му части рефлектира идентифицирането на Барбър с най-мащабните симфоници – Брамс, Р. Щраус, Рахманинов, Прокофиев и Шостакович.
текст – Милена Божикова