В следващата година се раждат малко произведения, но през септември 1845 Шуман за първи път споменава за замисъл на нова творба: «В последните дни в мен нещо шумно барабани и тръби… не знам какво ще се получи от това». Ескизи на до-мажорната симфония са датирани в периода 12 – 18 декември, Шуман споделя: «Аз я скицирах, когато изпитвах физически страдания и мога смело да твърдя, че това е било съпротивление на духа, което ясно се проявява тук и чрез което се опитвах да се боря с моето състояние. Първата част е пълна с тази борба и по своя характер е много променлива и противоречива». До края на декември е завършен ръкописът на цялата симфония и започвайки от 12 февруари 1846 Шуман прекарва по-голямата част от следващата година в оркестриране. Поради депресията и лошото си здраве (включително постоянното звънтене в ушите), той успява да завърши партитурата чак на 19 октомври. И на 5 ноември е премиерното изпълнение от прочутия Лайпцигски Гевандхаус оркестър под диригентството на Феликс Менделсон. Пет години по-рано същият оркестър е изпълнил двете предишни симфонии на Шуман, които, обаче, са били приети различно – си-бемол мажорната Първа, под палката на Менделсон, е имала голям успех, докато следващата ре-минорна симфония, дирижирана от концертмайстора на оркестъра Фердинанд Давид, била посрещната хладно. И въпреки че Шуман я цени не по-малко от Първата, тя не била издадена и не е изпълнявана в продължение на десет години. Едва през 1851 композиторът се връща отново към нея, но в новата ѝ редакция тя става Четвърта. Така като Втора се приема симфонията в до мажор. В нея Шуман се е стремил сякаш да се отстрани от болезнените си лични преживявания и да изгради мащабно епично платно, в чието развитие – от драматиката на първата част, през тревожно забързаното Скерцо и експресивната лирика на Адажиото – да достигне до просветления финален химн, подобно на Бетовеновия принцип „от мрак към светлина“. Но в неспокойното, сложно изграждане на творбата по думите на немския изследовател Херман Кречмар са „смесени бисери и песъчинки“.

текст – Анди Палиева