През 1853 г., към края на живота си, само за 13 дни, Шуман създава своя единствен Концерт за цигулка и оркестър в ре минор. Но идеята за тази творба съзрява през 1851 г., когато в главата на композитора натрапчиво започна да звучи един и същи звук. Дочува и тихи гласове, странни хармонии. Със съпругата си Клара споделя: „Нещо става със слуха ми, всеки път, когато сядам да пиша, не чувам нищо друго освен нотата „ла”. Полудявам… Струва ми се че виждам призраците на Шуберт и Менделсон. Те разговарят с мен, когато се опитвам да заспя. И ми дават вдъхновение да напиша прекрасен цигулков концерт”. Шуман записва няколко ескиза върху нотна хартия и те стават основа на бъдещия концерт. Творбата е замислена за и посветена на  талантливия цигулар Йозеф Йоахим (за когото пише също Фантазия оп. 131 и Третата цигулкова соната).  Скоро след като завършва партитурата, я изпраща на изпълнителя с въпроса – дали има пасажи, които е невъзможно да се изсвирят? И планира да представи новия концерт в Дюселдорф със солист Йоахим. Но идеята се осуетява, тъй като междувременно се оттегля от диригентския си пост там. Известно е, че цигуларят свири концерта в Хановер през януари 1854 г., на фестивала, който с Брамс организират в чест на композитора. Месец по-късно, в помрачение от все по-обземащото го психично разстройство, Шуман ненадейно излиза от дома си и се хвърля във водите на Рейн. Спасен от рибари, е настанен в малкия приют за душевно болни „Ендених” край Бон, където живее още две години до смъртта си.

От тук нататък съдбата на Цигулковия концерт е истински трилър. Убедени в непълноценността на последните му опуси, Клара Шуман и Брамс не го включват в пълното издание на Шумановите творби. Допитват се и до Йоахим, той е на мнение, че е „проявление на определено изтощение, което се опитва да изцеди последните ресурси на духовна енергия”.  И тъй като е притежател на ръкописа, в завещанието си заявява, че Концертът не трябва нито да бъде изпълняван, нито публикуван до 100 години след смъртта на Шуман (до 1956 г.!). След неговата кончина, синът му продава манускрипта на Пруската държавна библиотека с това условие.

Така през целия 19 век следите за композицията се изличават. До лятото на 1933 г., когато по време на спиритичен сеанс в Лондон, на двете сестри Джели Д’Арани и Адела Факири – известни цигуларки, се явява духът на Шуман. Той призовава Джели да открие и изпълни Цигулковия концерт (някога написан за техния пра-чичо Йозеф Йоахим). Колкото и да разпитват, никой не е чувал за това произведение. На друг спиритичен сеанс им се явява духът на Йоахим, който ги напътства да търсят партитурата в музея на Висшето училище за музика в Берлин. Барон Ерик Палмстиерна (шведският посланик в Лондон, също присъствал на сеансите), се заема със задачата да я издири. Не я открива там и посъветван от случаен посетител в музея, отива в  архива на Пруската държавна библиотека, където е запазен ръкописът с означението „незавършен концерт”.

През 1937 г. издателят на „Schott Music” изпраща на цигуларя Йехуди Менухин за мнение копие от партитурата на Концерта. Той го пресвирва със своята сестра, пианистката Хефзиба Менухин и съобщава на диригента Владимир Голшман, че това е исторически изгубеното звено в цигулковата литература между концертите на Бетовен и Брамс. Планира да направи световна премиера на творбата в Сан Франциско и я обявява на 3 октомври 1937 г. Най-неочаквано обаче тя се осуетява от Джели Д’Арани, която претендира за правото на първа премиера на основание спиритичните послания, отправени ѝ от духа на композитора. Спорът им се оказва безполезен – нацисткото правителство се намесва, настоявайки, че авторските права за изпълнението на концерта принадлежат на Германия. И тъй като Йехуди Менухин е евреин, премиерата трябва да бъде с немски солист. Тя се състои на 26 ноември 1937 г. в Deutsches Opernhaus – Берлин, солист на Берлинската филхармония е Георг Куленкампф, диригент – Карл Бьом. Концертът на Шуман е популяризиран като „изконно немски” за разлика от концерта на Менделсон, снет от репертоара като еврейски. Куленкампф прави и запис на творбата със значителна редакция на соловата партия.

В същата година Менухин представя Концерта в Ню Йорк, в  „Карнеги хол” с пианиста Фергюсън Уебстър с оригиналната солова партия, след това със Симфоничния оркестър „Сент Луис” под диригентството на Голшман. А Джели Д’Арани го свири в Лондон в „Куинс хол” със Симфоничния оркестър на Би Би Си.

Така концертът е възроден за нов живот след повече от 80 години забвение!  Принадлежи по-скоро към ранния поетичен и страстен стил на Шуман, отколкото към уравновесения маниер на по-късните му творби.Той е в три части и започва с двойна експозиция на екстатичната тема – тя звучи първо в оркестъра, след това със солиращата цигулка. В контрастни епизоди се преплита с лиричната извисена тема. Драматургията се разгръща чрез трансформация на музикалния материал. Симфонизацията на жанра е видима в плътното преплитане на солистичната партия с оркестъра и отсъствието на традиционната каденца, изявяваща виртуозитета на изпълнителя. Кратката втора част е върху една от най-красивите мелодии на Шуман. Това е мелодията, за която казвал, че му е била продиктувана от духовете на Менделсон и Шуберт. (По тази тема той пише „Geistervariationen” в началото на 1854 г., а Брамс цикъла  Клавирни вариации оп.23). Без пауза се влива третата част, замислена от композитора не като финален фойерверк, а като „величествен полонез”.