В края на 19 век много представители на немската интелигенция се интересуват от философията на Фридрих Ницше. Рихард Щраус също не остава встрани от това увлечение. Както много свои съвременници, и той е привлечен от идеята за „свръхчовека“, издигнал се над тълпата и стоящ „от другата страна на доброто и злото“. Такъв човек, по мнението на Ницше, е странстващият философ, взел името на древноперсийския пророк Заратустра, който става герой на книгата „Тъй рече Заратустра“. В тази книга Ницше излага една от централните идеи на своята философия – представата за човека като за „канава над бездната“, опъната между „животните и свръхчовека“. Отхвърляйки идеята на прогреса, която владее европейските умове по време на епохата на Просвещението, Ницше й противопоставя друга идея – за цикличността и вечното завръщане: всичко се завръща отново – дори и най-неприятното и най-тежкото. „Свръхчовекът“ осъзнава тази цикличност на битието и я приема спокойно и с готовност – и в това отношение той се отличава от обикновения човек до такава степен, в каквато обикновеният човек се отличава от маймуната. („Ако боговете съществуваха, как бих могъл да се сдържа да не бъда бог? Следователно, няма богове“ – говори философът). Героят на Ницше отхвърля и любовта, и религията, и науката, за да се отдалечи в един надзвезден свят. Такъв е смисълът на произведението, което Рихард Щраус взема за основа на симфоничната си поема, създадена през 1896.
Създаването на подобно произведение е наистина новаторско решение. Макар Ницше да придава на своите размишления формата на роман, все пак „Тъй рече Заратустра“ е преди всичко философски трактат, а не художествено произведение. Поемата на Щраус става първият случай в историята на музиката, в който за основа на музикално прозиведение е взет философски труд. Впрочем, през 1883 Ницше изказва забележителната мисъл относно своето произведение: „Към каква категория спада този „Заратустра“? Мисля, че май към симфонията.“ По този начин дори самият автор на литературния първоизточник забелязва в своето творение известна връзка с музикалните категории. Наистина, за въплъщаването на образите в този трактат Щраус избира жанра на симфоничната поема, а не симфонията, но формата й съчетава в нея едновременно едночастност и цикличност.
Симфоничната поема „Тъй рече Заратустра“ се състои от девет фрагмента. Всеки от тях има заглавие на съответна глава от трактата на Ницше, но те се изпълняват без прекъсване, като при това цялото произведение има сонатна форма. Поемата се открива с величествената тема на изгряващото слънце – мощните акорди в органа, тембърът на медните духови и участието на тимпани придават особена грандиозност на творбата. В основата й лежи устремената нагоре интонация, състояща се от консониращи, но на практика „безстрастни“ интервали – октави и квинти, нали природата не може да бъде чужда на човешките страсти. Те се въплъщават в последвалите теми, където присъстват и драматичен полет, и чувствени интонации, и стилизация на молитвено пеене (всичко онова, което предстои на героя да преодолее в своя духовен път!). Музикалният материал на експозицията израства от неголямо количество кратки мотиви-формули (в това можем да видим продължение на традициите на Вагнер, който в своите произведения се опира на система от лайтмотиви). Музикалната тъкан на поемата е сложна и многопластова, в нея по най-причудлив начин се преплитатат контрапунктични гласове. Особено сложен изглежда един от епизодите на разработката, който е с форма на фуга, но с чертите на скерцозност. Тук, в преплитането на мотивите на човека и природата, се използват всичките 12 тона от хроматичния звукоред (в това можем да предвидим развитието на додекафонията). Кулминацията идва на един от разделите на репризата – неистовият „танц“, който символизира освобождаването от всичко земно.
Симфоничната поема „Тъй рече Заратустра“ е изпълнена за първи път на 27 ноември 1896 във Франкфурт на Майн, диригент е самият Рихард Щраус. Творбата не бива да се смята за музикален преразказ на книгата на Ницше – тя е по-скоро свободна фантазия върху темата на философския трактат, която притежава самостоятелна ценност.