ВТОРИЯ КОНЦЕРТ ЗА ВАЛДХОРНА, отново посветен на баща му, Рихард Щраус създава през есента на 1942 във Виена. Премиерно е изпълнен от Готфрид фон Фрайбург с Виенската филхармония под диригентството на Карл Бьом на фестивала в Залцбург на 11 август 1943. През следващите години творбата е свирена и записвана от прочути музиканти в Австрия, Англия и САЩ и се превръща в най-изпълняваният концерт за валдхорна на ХХ век (прозвучава два пъти и на финалите на конкурса на BBC Young Musician през 1988 и 2016).

Всъщност след „Алпийска симфония“, завършена през 1915, Щраус се отдава почти изцяло  на оперно творчество и пише само няколко оркестрови опуса. С Втория валдхорнов концерт започва поредицата късни творби, сред които са Metamorphosen, концертът за обой, двойният концерт за кларинет и фагот и прочутите „Четири последни песни” – последните страници, създадени от 84-годишния композитор през 1948. Той не поставя опуси на тези произведения и никое от тях не е публикувано приживе. А след премиерата на операта Капричио  на 28 октомври 1942 Щраус пише: „Моят живот приключва с Капричио. Каквито и ноти да напиша сега, нямат отношение към музикалната история.“ Няколко дни по-късно той заминава за Виена, където остава повече от 6 месеца, тъй като там е можел да осигури по-голяма безопасност за семейството си, снаха си Алис от еврейски произход и внуците си, под покровителството на нацисткия губернатор на Виена Балдур фон Ширач, който бил голям почитател на Щраус и неговата музика.

Валдхорновият концерт се ражда много бързо – според авторските бележки черновата е била завършена на 11 ноември, а окончателната партитура две седмици по-късно, на 28 ноември, „В хубавата къща във Виена”, както е отбелязал в края. Вероятно замисълът отдавна е съществувал в съзнанието на композитора и със своя светъл, ведър характер сякаш е бил своеобразно бягство от обкръжаващия го ужас или по-скоро отговор, отпор на тази реалност, израз на неговата философия, че изкуството и културата са най-висшето човешко постижение, което се извисява над историята. Концертът е изграден в традиционната тричастна структура – витално, динамично начално Алегро, лирична, кантиленно разпята втора част и стремително финално Рондо. Пределно виртуозно наситената солова партия е вплетена в типично Щраусовска богато колористична оркестрова тъкан, с многопластово гласоводене и свободна, усложнена хармония, характерни за зрелия стил на композитора.