Щраус е на 34 години, когато създава симфоничната поема „Животът на героя”. В музиката този жанр „узаконява” Ференц Лист, вдъхновен от така привлекателния за романтиците съюз между музиката и литературата. Щраус на свой ред „оплодотворява” симфоничната поема със свежи идеи, придавайки ѝ ярък театрален привкус. Красноречив пример са написаните между 1886 и 1897 „Из Италия”, „Макбет”, „Дон Жуан“, „Смърт и просветление”, „Веселите шеги на Тил Ойленшпигел“, „Така каза Заратустра” и „Дон Кихот”, кулминация е „Животът на героя”.
Щраус започва да пише тази последна своя осма симфонична поема през април 1897. Първоначално я озаглавява „Герой и свят”. В ранните нотни чернови има бележки: „копнеж по покой след борбата със света”, „убежище в самотата: идилия”. Те се появяват, докато работи над симфоничната поема „Дон Кихот”. Всъщност Щраус винаги е смятал двете симфонични поеми за сродни и имал идеята да бъдат изпълнявани заедно в една програма като диптих.
Кой е героят в това произведение – по думите на Ромен Ролан: „колосално, странно, пошло и високо, пълно с героично опиянение и презрение”? Докато композира, авторът иронично споделя в писмо до един приятел: „Тъй като „Ероика” на Бетовен не е много популярна сред диригентите и рядко се изпълнява, реших да напиша голяма звукова поема, която да удовлетвори тази потребност… наистина, без траурен марш, но написана в същия ми бемол мажор и където голяма роля се отрежда на духовите, които винаги са знак на героизма”.
Основателните подозрения, че като герой на поемата композиторът визира себе си, се подклаждат от неговите обяснения: „Мисля, че не съм по-малко интересен от Наполеон или Александър (Македонски)”. „Не ви трябва да четете програмата. Достатъчно е да знаете, че тук е изобразен героят в борба със своите врагове”.
Композиторът предлага и възможен епитаф на творбата: „Чрез борба – към вътрешно съвършенство, добито с цената на горчиви абдикации”.
Симфоничната поема „Животът на героя” се разгръща в шест епизода, които протичат без прекъсване. Те са озаглавени: „Героят – Противниците на героя – Спътницата на героя – Битката на героя – Мирните дела на героя – Оттеглянето на героя от този свят. Завършек”. Първоначално Щраус ги изписва в партитурата. Но за следващите й издания изрично настоява да бъдат премахнати.
Автобиографичният елемент несъмнено присъства в произведението. Тоналността ми бемол мажор (същата тоналност на Третата симфония „Ероика” от Бетовен) заема централно място. А преживелиците на героя разкриват една „ницшеанска” борба за „правото на индивида на самоопределение пред лицето на враждебния свят”, поривите и съмненията на твореца в преодоляването на всички препятствия, мечтите за щастие, любов, умиротворение.
Симфоничната поема започва с портрета на героя. Фанфарната тема, изложена в ниски струнни и валдхорни стремително влита и веднага обхваща с развитието си оркестъра в целия му диапазон. И в тази творба Щраус няма равен на себе си в майсторското използване на инструментите в оркестъра, в изграждането на удивителна темброва драматургия. След малка пауза се появяват противниците на героя. Христоматийни са вулгарно-пискливите духови със суетливи пасажи във висок регистър, с които композиторът с голямо удоволствие рисува образи на вечно ругаещите, властно-суетни, „кресливи като гъски” (по сравнението на Ромен Ролан) критици. Сред тях е и някой си д-р Деринг, който педантично следи за нарушаването на правилата на хармонията. Затова Щраус съвсем умишлено допуска паралелни квинти – „недопустима” хармонична грешка. Появява се в този епизод отново темата на героя, леко помрачена от дълбоките баси на струнните и дървените духови.
Следващият епизод носи контраст. Еротично-сладостната соло цигулка, която свири виртуозни арабески е спътницата на героя. Всъщност това е музикален портрет на съпругата на композитора, певицата Полин Мария де Ана, с която ще преживеят заедно повече от половин век. „Тя е très femme” – казва Щраус на Р. Ролан – „малко перверзна, малко кокетка, никога не е една и съща, всяка минута е различна от онова, което е била минута по-рано.” В тази сцена изписва указания към цигуларя как да свири капризно сменящите й се настроения: „лицемерно мечтателно”, „весело”, „лекомислено”, „фриволно”, „нежно”, „малко сантиментално”, „игриво”, „любовно”, „пламенно”, „гневно”, „сърдито”, „мърморещо”… В диалог с женския глас (соло цигулката) се включва мъжкия глас (виолончели и контрабаси), разгръща се любовен дует с вълшебен арфов акомпанимент. Но мечтателният унес на героя изведнъж е прекъснат от призива за битка. Следва грандиозната ефектна батална картина, майсторски изградена в контрапунктичното преплитане на темите на героя и неговите противници. А в следващия епизод, който разкрива мирните дела на героя, Щраус сякаш пише собствената си музикална автобиография и преплита главозамайващо цитати от свои произведения. В удивителен каледойскоп се завъртват около 30 тематични мотиви из симфоничните поеми „Дон Жуан”, „Така каза Заратустра”, „Смърт и просветление”, „Дон Кихот, „Макбет”, из операта „Гуртрам”, песента „Сън по здрач“.
Умиротвореното оттегляне на героя от враждебния свят припомня с горчив спомен темата на противниците, с копнение за любов и покой – темата на спътницата.
В партитурата на „Животът на героя” Щраус изписва посвещението на творбата на диригента Вилем Мангелберг и ръководения от него Концертгебау оркестър – Амстердам. Но сам дирижира премиерата ѝ на 3 март 1899 във Франкфурт на Майн.
Разбира се, тя предизвиква яростни реакции на критиците, които обвиняват композитора в „егоцентричност” и „върховен егоизъм”.
Запазени са три записа на симфоничната поема, които Щраус прави с различни оркестри и са свидетелство за неговата авторска интерпретация – през 1926 (с Щасткапеле Берлин), през 1941 ( с Баварския държавен оркестър) и през 1944 (с Виенските филхармоници).
текст – Янина Богданова