Симфонична поема „Веселите шеги на Тил Ойленшпигел“,  опус 28

През 1990 Щраус, вече капелмайстор на Ваймарския оперен театър, се запознава с операта на своя съвременик, немския композитор Сирил Кистлер,  „Ойленшпигел“, към чието либрето се отнася доста отрицателно. По същото време самият той вече пробва силите си в оперния жанр – от 1887 работи над операта „Гунтрам“ по собствено либрето и след поставянето й във Ваймар веднага започва да нахвърля следващата, едноактна опера: „Тил Ойленшпигел при обикновените хора“ . Мисълта за тази творба не му дава мира в течение на няколко години.  „Само образът на самия господин Тил Ойленшпигел още не се вижда съвсем отчетливо“ – пише Щраус – Народните предания са съхранили до днес единствено облика на някакъв лукав мошеник, твърде дребен за драматичен персонаж. От друга страна, една по-дълбока трактовка на подобен образ и изобразяването на неговото презрително отношение към хората представляват доста голяма трудност“.

Тил Ойленшпигел е не само фолклорен, но и реално съществуващ персонаж. Немски бродяга-селянин, той е роден около 1300 в Брауншвайг, живял е близо до Любек и е починал от мор през 1350 година. На запазения му до самото начало на 20-и век гроб са  изобразени сова (Eule) – символ на мъдростта – и огледало (Spiegel). Тил става герой на множество битови разкази за забавни хитрости и трикове, остроумия и мошеничества, нерядко срещани във връзка с други фолклорни персонажи. Събрани заедно, тези разкази съставят „народната книга“ (1483), издаването на която сякаш специално е насрочено за 200-годишнината от предполагаемия рожден ден на Тил. Той винаги успява да изиграе всички: търговци и занаятчии, дворяни, попове и професори, и неизменно излиза сух от водата. „Народната книга“ за Тил Ойленшпигел – въплъщение на неумиращия дух на немския народ – се ползва с широка популярност и е преведена на много езици. През 1867 тя привлича вниманието на белгийския писател Шарл де Костер, който нарича героя Ойленшпигел и го превръща в един от борците за независимост на фламандския народ през 16-и век.

Щраус не се стреми към такова коренно преосмисляне на народния образ (няма никакви сведения той някога да е чел „Легенда за Ойленшпигел“ на Костер ). Но композиторът все пак вижда в Тил не просто ловък мошеник, а и „герой, който презира хората заради това, че всъщност ги обича“. А френският писател и музиковед Ромен Ролан неочаквано забелязва сходство между Тил и неговия творец. Запознавайки се с Щраус, той открива в него черти, „които са присъщи за жителите на Мюнхен и южна Германия, а именно – традиционна склонност към шутовство, парадокс и сатира, характер на разглезено дете или Тил Ойленшпигел“.

Рихард Щраус така и не написва опера за Тил, На 6 май 1895 в Мюнхен той завършва симфонична поема с дългото заглавие „Веселите шеги на Тил Ойленшпигел по старинен живописен образец във форма на рондо“. Тя е посветена на приятеля на композитора – Артур Зайдл, доктор по философия, и прозвучава за първи път на 5 ноември същата година в Кьолн. Диригент е Франц Вюлнер, който още през 1882 започва да пропагандира творчеството на младия Щраус. Две години по-късно Щраус му посвещава шестгласна хорова песен със съпровод на оркестър „Песен на странника в бурята“. Когато диригентът поисква да напечата програма за премиерата на „Тил“, Щраус му възразява: „За мен е невъзможно да дам програма към Ойленшпигел: много от това, които съм си мислил, когато съм писал отделните части, би изглеждало странно, ако облека мислите си в думи, а някои неща направо биха предизвикали недоволство. Затова нека този път слушателите сами да разчупят ядката, поднесена им от мошеника Тил. За улеснение на разбирането са напълно достатъчни двете теми на Ойленшпигел. Те придобиват най-различен облик и характер и са изложени в най-различни ситуации по време на развитието на произведението –  до момента на самата катастрофа, когато след като прозвучава мотивът на смъртта, Тил го обесват. Впрочем, нека оставим веселите жители на Кьолн сами да се досетят що за музикални шеги си е направил с тях калпазанинът Тил“.

Впоследствие обаче, при разговорите си с немските критици, които пишат за тази поема, Щраус говори за конкретни шеги на Тил, запечатани в музиката. Така става традиция да се открояват няколко големи епизода: Тил на панаира, Тил-проповедник, любовна сцена, диспут с учените, съдът и  екзекуцията. Завършек на поемата е епилогът, който е отбелязан в партитурата от самия автор. Върху музиката от поемата, знаменитият руски балетист и хореограф Вацлав Нижински поставя през 1916 в Ню Йорк едноактния балет „Тил Ойленшпигел“.

Поемата на Щраус поставя началото на дълъг списък комични, пълни с остроумие и насмешка негови съчинения. Този списък е завършен от операта „Любовта на Даная“, написана, когато композиторът е вече 75- годишен. „Тил Ойленшпигел“ , който по същество представлява симфонично скерцо, е с виртуозна оркестрация,  разкриваща най-добрите черти от стила на Щраус. За пресъздаване на хумореските и шегите на „гения“ (както съвременниците наричат Тил)  е използван грандиозен оркестър – четворен състав с 8 валдхорни, 6 тромпета и подсилена група на ударните инструменти.