Повечето от музикалните драми на РИХАРД ВАГНЕР почиват на леген­дарни, приказни сюжети с изключение на „Нюрнбергските майстори-­певци“. Идеята за написването на една от пър­вите му успешни опери – „Летящият холандец“ – се ражда в резултат на лично преживяна силна морска буря през 1839, пътувайки от Източна Пру­сия към Англия. От множеството ва­рианти на легендата за „морякът  ­скит­ник“, Вагнер очевидно взима предвид изнесената от Уолтър Скот история за кораб, на чийто борд било натова­ рено злато, придобито след убийство. При пътуването му се разразява буря  и всички пристанища се оказват за­ творени, екипажът е ужасен, а спасе­нието изглежда невъзможно. Вероятно Вагнер е видял сходство в историята и собственото си пътуване ­бягство от кредити и данъчни задължения в Рига. Следващата 1840 година, намирайки се вече в Париж, той продава идеята и либретото, което сам написва по повестта на Хайнрих Хайне „Мемоарите на господин Фон Шнабелевопски“, на Гранд Опера. Въпреки че заплаща 500 франка за текста, директорът отказва на Вагнер сценичната реализация: „Никога няма да изпълним музиката на някакъв неизвестен немски композитор. Така че няма смисъл да я композирате“. През 1841 Вагнер завършва операта. Премиерата в Дрезден на 2 януари 1843 не намира особен отзвук, а след чет­ въртия спектакъл е свалена от сцена за близо 20 години. Вагнер продължава да редактира операта до 1860.

Увертюрата е създадена като музикал­но резюме на оперния сюжет. В нея прозвучават темите на Летящия холан­дец, картината на бурното море, мело­дичната тема на Сента и изкуплението на героя.