Изследователите определят „Тристан и Изолда” като най-радикалната стъпка на Майстора към музиката на бъдещето. Той съставя либретото на операта по средновековната легенда, поетично предадена в романа на Готфрид Страсбургски от 12 век. Във вечно актуалните митове, каквато е и историята за невъзможната любов на Тристан и Изолда, Вагнер проектира раните на своето време и общество. Това не е опера на външното действие, а на вътрешното душевно себеразкриване на героите – любовното страдание, любовната агония, любовната смърт.
Композиторът напълно скъсва с традиционната оперна структура, действието тече в непрекъснат поток, изградено чрез сложна система от лайтмотиви – образи и символи. Мелодиката е близка до експресивната декламация, а оркестърът пластично изгражда сложната симфонична тъкан на драмата. Хармоничната смелост на Вагнер е нечувана – той използва небивали дотогава хроматизми, смели модулации и акордови комплекси, разширявайки пределите на звуковата изразителност. А прочутият „тристанов” акорд, който прозвучава в първите тактове на Въведението към операта (дисонантен акорд, който увисва и се повтаря мъчително без тонално разрешение), е пропит с непоносимото напрежение на любовния копнеж, за който няма надежда.
В историята на Тристан и Изолда, творецът вплита собствената си любовна история с красивата Матилдe Везендонк, съпруга на неговия благодетел – богатият фабрикант Ото Везендонк. Той дава убежище на композитора и неговата съпруга Мина след потушаването на революцията в Германия през 1848-49. Въодушевено участвал в бойните действия, Вагнер е заплашен от арест и бяга в Цюрих. Отношенията му с Матилдe започват с невинните уроци по музика, скоро двамата са обзети от страстни чувства. Той посвещава на любимата си клавирна соната, чете ѝ първите страници от либретото на „Тристан и Изолда”, разменят си възторжени писма. В тази вълнуваща атмосфера на взаимни копнения, Матилдe написва пет стихотворения, върху които през зимните месеци през 1857-58 Рихард създава великолепния песенен цикъл „Wesendonck Lieder” („Песни по Матилде Везендонк”). Разразява се семеен скандал и Вагнерови заминават за Венеция, където е завършена операта „Тристан и Изолда”. От там са редовете до Матилдe: „Въпреки че не ми бе дадено да изпитам истинското щастие на любовта, аз все пак реших да издигна паметник на тази красива утопия – такъв паметник, в който всичко, от първия до последния щрих, ще бъде наситено с любов. С черния флаг, който се рее в последното действие на операта, ще прикрия самия себе си – и ще умра!”.
Независимо от концепцията си за операта като неразделна органична цялост, композиторът дирижира оркестрови откъси от своите музикални драми като самостоятелни концертни произведения. Така през 1862 създава комбинацията от Въведението към „Тристан и Изолда” и финалната сцена – „Любовната смърт на Изолда”. Вагнер прави два аранжимента: със сопранова партия и чисто оркестрова версия, която е изпълнена за първи път на неговия авторски концерт в Санкт Петербург на 9 март 1863, три години преди премиерата на операта (тя е на 10 юни 1865 в Кралския придворен театър в Мюнхен под диригентството на Ханс фон Бюлов).
В двата обединени откъса от „Тристан и Изолда” той концентрира отправната точка на музикалната драма, екстатичния копнеж, с финалния мотив за блажената смърт, която събира двамата влюбени. В партитурата на концертния вариант го озаглавява „Liebestod” – Любов/Смърт. След Въведението, вълните на музикалното напрежение се издигат все по-високо и по-високо, огнените прегръдки водят до кулминационния момент на Преображението. Единствено в смъртта Тристан и Изолда намират покой, и душите им се свързват в сладостна нирвана.
текст – Янина Богданова