„ЛЮБОВНАТА СМЪРТ“ (LIEBESTOD) в третото последно действие на „Тристан и Изолда“ на Рихард Вагнер е кулминацията на трагичните събития в операта, която композиторът създава по старинната средновековна рицарска легенда за невъзможната трагична любов на корнуолския принц Тристан и ирландската принцеса Изолда, съпруга на неговия баща Марк, поетично предадена от Готфрид Страсбургски през ХІІ век. Вдъхновен от идеите на философа Шопенхауер за транцеденталната любов, за любовта след смъртта, в операта са вплетени и собствените му емоционални преживявания в този момент – неосъществената му любов към съпругата на неговия приятел и покровител Ото Везендок, забележителната Матилде, която споделя неговите чувства, но остава вярна на съпруга си. По същото време Вагнер пише и известните пет лирични романса по нейни стихове (Wesendonck Lieder), тя самата взима активно участие в създаването на либретото на операта, а някои от романсите намират място в оперната партитура. Вагнер завършва „Тристан и „Изолда“ през 1859, но години наред оперните театри отказват да я представят, неприемайки смелите модерни за времето идеи на композитора в сюжета, драматургията и музикалния ѝ език.

През 1865 Вагнер създава известния симфоничен вариант от встъплението и финала, озаглавявайки го „Прелюд и Любовна смърт“ (Prelude and Liebestod), и с подкрепата на Крал Лудвиг II Баварски операта е поставена в Мюнхен, премиерата ѝ е на 10 юни същата година под диригентството на Ханс фон Бюлов. В „Тристан и Изолда“ Вагнер осъществява новаторските си идеи за музикалната драма като музиката на бъдещото, за които пише в есето „Опера и драма“ през 1851. Действието протича без прекъсване от първите тактове до страстния трагичен финал на историята, която е изпълнена с любовно страдание и любовна смърт, чрез сложна система от лайтмотиви – образи и символи. Наситеният с хроматизми и неочаквани последования хармоничен език е необичаен за времето. Известният дисонантен „Тристанов акорд“, който прозвучава в първите тактове на въведението и многократно се повтаря без тонално разрешение, е отправен към Вечността в трагичния финал с последната ария на Изолда. За героинята смъртта е по-скоро избавление, върховно блаженство, освобождаване от светските норми, в смъртта тя може да консумира любовта си с Тристан. Прегръщайки го, в нейното видение Тристан отново е жив и тя умира над тялото му. За тази сцена Вагнер пише: Докато музиката се издига все по-високо и по-високо и достига до великолепната си кулминация, Изолда е отнесена на върха на песента, покрай скърбящите зрители, за да се присъедини към Тристан в огромната вълна от дъха на света… Нощта, Смъртта и Любовта са едно.

текст – Елисавета Вълчинова-Чендова