През 1950 година, след една от репетициите на балета „Медният конник“ в Болшой театър,  диригентът на оркестъра Юрий Файер запознава автора на творбата Райнхолд Глиер с валдхорниста Валерий Полех. Композиторът се изказва похвално за свиренето на групата на валдхорните в оркестъра и добавя: „Такъв забележителен инструмент, а колко рядко съвременните композитори пишат творби за него“. „Напишете за нас концерт – реагира Полех. – Вие толкова добре познавате възможностите на валдхорните“. Премиерата на „Медния конник“ минава блестящо, композиторът благодари на оркестъра и на отделните солисти, сред които – и на Валерий Владимирович.

След около половин година в квартирата на Полех се чува телефонен звън. „Написах за Вас концерт. Можете ли да дойдете у дома? “ – пита Глиер. Полех е развълнуван до дъното на душата си. Когато отива при композитора, клавирът лежи на пюпитъра на рояла. Още със самото засвирване, музиката на Глиер започва да „говори“ на Полех, тя му звучи познато и родно. Глиер откровено казва на изпълнителя: „Ако нещо не ви харесва, можете да го поправите“. Така е прибавена и ефектната кода във финала на творбата. Уточнени са някои детайли, внасят се няколко поправки и… концертът зазвучава. Композиторът моли валдхорниста да съчини своя собствена каденца към първата част и Полех прави това с голямо майсторство. За съжаление, не всички валдхорнисти по онова време могат да свирят на такова ниво, затова при издаването на клавира на мястото на каденцата стои авторската забележка: „изпълнява се по желание“.

Премиерата на творбата е през месец май 1951 в голямата зала на Ленинградската филхармония. Самият автор е начело на симфоничния оркестър на радиото, солист е Валерий Полех. Концертът за валдхорна на Глиер има огромен успех, финалът е изпълнен „на бис“. След това произведението звучи и в Москва, в Колонната зала на Дома на съюзите, а също така – в други градове на страната. Излязлата впоследствие грамофонна плоча със записа на произведението обикаля целия свят. Класическите форми и музиката на тази творба, както и великолепното използване на възможностите на валдхорната, превръщат Концерта на Глиер в едно от най-популярните съчинения за този инструмент. Голяма заслуга за това, разбира се,  има и първият му изпълнител – Валерий Полех. Творбата влиза трайно в  концертния и педагогическия репертоар.

Концертът за валдхорна на Глиер е жизнерадостно и светло произведение. В него преобладават мажорните тоналности и светлите оркестрови краски. Задачата, която си е поставил композиторът, е да покаже, че валдхорната, един от древните инструменти, който се използва предимно в оркестъра, е напълно годна да бъде и солов инструмент. И Глиер изпълнява тази задача блестящо.

Концертът е в три части: Анданте, Анданте, Модерато алегро виваче. Първата от тях е волева, мъжествена, с маршеобразни ритмични фигури, които в заключението на частта преминават в марш. Втората част като цяло има звучността на романс за валдхорна и оркестър. Основната тема в нея е близка по своя характер на руската лирична песен. Във финала, както и в своите предишни два инструментални концерта, Глиер пресъздава картина на народен празник. Във встъплението се чуват глухи звуци, които напомнят потропването на краката на танцьорите; раздават се призивните възгласи на кларинети и фаготи. Танцувален характер има и мелодията, която е възложена на солиращата валдхорна. Постепенно ритъмът на танца се ускорява, емоционалното напрежение нараства и празничната, весела музика се разлива като широка вълна. Концертът завършва с ярка, жизнерадостна кода.