СЮИТА ИЗ БАЛЕТА „ЛЕБЕДОВО ЕЗЕРО“ на ЧАЙКОВСКИ
През 1875 дирекцията на имперските театри се обръща към Чайковски с необичайна поръчка: предлагат му да напише балет „Езерото на лебедите“. Необичайното е, че до този момент никой от т.нар. „сериозни“ композитори не е писал балетна музика – изключение правят единствено французите Адолф Адам и Лео Делиб. Противно на очакванията на мнозина, Чайковски приема. Предложеният му сценарий, дело на Бегичев и Хелцер, е по мотиви от различни народни приказки, в които се разказва за омагьосани девойки, превърнати в лебеди. Любопитен факт е, че четири години по-рано, през 1871, вдъхновен от посещението си в Нойшванщайн – „лебедовия“ замък на Лудвиг Втори Баварски, Чайковски пише кратка творба, за да забавлява племенниците си. Творбата се казва „Езерото на лебедите“ и е представяна в семеен кръг. Предполага се, че това е източникът на лайтмотива на балета, и че Чайковски е използвал също материал от унищожения ръкопис на своята втора опера – „Ундина“ .
Темата за всепобеждаващата любов, която тържествува дори над смъртта, е близка на композитора: по онова време той вече е създал своята увертюра-фантазия „Ромео и Жулиета“ и симфоничнага поема „Франческа да Римини“. Чайковски подхожда към поръчката изключително отговорно. По спомените на негови съвременници, той дълго търси с кого да се консултира, за да събере точните данни, необходими му при писане на музика към танците; интересува се дори каква трябва да бъде дължината на отделните сцени, колко да са тактовете и т.н. Едва след внимателното проучване на различни балетни партитури, за да схване „този род композиране в детайли“, започва същинската работа. В края на лятото на 1875 са готови първите две действия, а в началото на зимата – останалите две. През пролетта на следващата година композиторът оркестрира написаното и завършва работата над партитурата. Окончателно заглавие на творбата става „Лебедово езеро“. През есента в театъра вече се подготвя поставянето на балета, което е възложено на чешкия хореограф Юлиус Венцел Райзенгер. Поканен за балетмайстор на Московския Болшой театър, той за съжаление се оказва недостатъчно добър постановчик и в продължение на две години всички осъществени от него спектакли неизменно се провалят; така че когато през 1877 на сцената се появява още един ( премиерата на „Лебедово езеро“ е на 20 февруари или 4 март по нов стил) – събитието преминава незабелязано. От гледна точка на балетоманите това дори не е и събитие: спекакълът е несполучлив и след осем години е свален от сцената.
Истинското рождение на първия балет на Чайковски е едва 2 десетилетия по-късно, вече след смъртта на композитора. По време на сезона 1893-1894, Дирекцията на имперските театри решава да постави „Лебедово езеро“. На нейно разположение са двамина прекрасни балетмайстори – Мариус Петипа, който дебютира едновременно като танцьор и хореограф в Петербург и създава цяла епоха в руския балет, и Лев Иванов, негов помощник, поставящ неголеми балети и дивертименти на сцените на Мариинския, Каменоостровския и Красноселския театри. Надарен с удивителна музикалост и блестяща памет, Иванов е истински самороден талант и редица изследователи го определят като „душата на руския балет“. Ученик на Петипа, Иванов придава на творчеството на своя учител още по-голяма дълбочина и чисто руски характер. Сред най-добрите му постижения, освен сцените из „Лебедово езеро“, са и „Половецките танци“ от „Княз Игор“ на Бородин и „Унгарска рапсодия“ по музика на Ференц Лист.
Сценарият на новата постановка на балета е разработен от самия Петипа. През пролетта на 1893 започва неговата съвместна работа с Чайковски, прекъсната от преждевременната кончина на композитора. Потресен от смъртта на Чайковски, както и от свои лични загуби, Петипа се разболява тежко. На вечерта, посветена на паметта на Чайковски, състояла се на 17 февруари 1894, сред другите номера е изпълнено и второ действие на „Лебедово езеро“ в постановката на Иванов. С тази постановка Лев Иванов отваря нова страница в историята на руската хореография и си спечелва славата на голям артист. И до днес някои трупи я поставят като отделно самостоятелно произведение, а критиците я определят като „гениален пробив в 20-и век“. Високо оценявайки хореографските находки на Иванов, Петипа му поръчва и лебедовите сцени, както и Унгарския и Неаполитанския танц. След оздравяването си, Петипа с присъщото си майсторство завършва постановката. За съжаление, новият обрат на сюжета, предложен от брата на Чайковски – Модест Чайковски (щастлив край вместо предварително замисления трагичен) става причина за относително неудачния финал.
На 15 януари 1895 в Мариинския театър в Петербург най-сетне е премиерата, която дава дълъг живот на „Лебедово езеро“. През целия 20-и век и до днес балетът шества по световните сцени в различни варианти. Хореографията му съчетава идеи на Александър Горски, Агрипина Ваганова, Константин Сергеев и Фьодор Лопухов .
В „Лебедово езеро“ Чайковски все още остава в рамките на жанра и формите на балетната музика, която по онова време се създава по определени закони, но ги изпълва с ново съдържание. Неговата музика трансформира балета „отвътре“ : цялата тъкан на „Лебедово езеро“ живее и се развива симфонично, а не както е прието по онова време – като прост акомпанимент към даден танц. Традиционните валсове стават поетични поеми с огромно художествено значение; адажиото е момент на най-голяма концентрация на чувствата, наситени с прекрасни мелодии. В центъра на творбата е образът на Одета, охарактеризиран с трепетна, развълнувана тема. Свързаната с нея лирика се разпростира върху цялото произведине и го пронизва с прекрасни мелодии. А двойната роля на Одета/Одилия се приема за една от най-тежките в балетното изкуство, защото изисква не само физическа издръжливост и технически умения, но и художествено превъплъщаване в два напълно противоположни образа. Характерните танци, както и картинно-изобразителните епизоди, заемат сравнително малко място.
Седем години след смъртта на Чайковски, през ноември 1901 Йохан Юргенсон публикува сюита из балета като „Опус 20а“. Не е ясно кой точно е избрал номерата от балета, включени в нея – възможно е да го е сторил и самият композитор. В свое писмо от 20 септември 1882 той пише на Юргенсон, че има намерение подобно на Лео Делиб, който е правел сюити от своите балети, да направи сюита от „Лебедово езеро“, за да осигури на своята музика спасение от забравата.
Най-ранното известно изпълнение на сюитата е от концерт, състоял се на 1 септември 1901 година в Queen’s Hall, London. Диригент е бил Хенри Ууд.