ПЬОТР ИЛИЧ ЧАЙКОВСКИ пише своята последна ШЕСТА СИМФОНИЯ от февруари до края на август 1893 в Клин, недалеч от Москва. При започване на работата си композиторът първоначално искал да я нарече „Живот” и според някои съвременници, творбата негласно била посветена на неговия племенник Владимир (Боб) Давидов, към когото бил особено силно привързан. Названието „Патетична” й дава неговият брат Модест Чайковски и то напълно отговаря на характера на музиката. Песимизмът и дълбоката безнадеждност в Шеста симфония кореспондират с властващата в европейската култура в края на века на романтизма атмосфера на песимизъм и резигнация. Всъщност осемдесетилетието за Чайковски е време на активизиране на музикално-обществената му работа. След годините прекарани в пътуване из различни градове на Европа той се установява в Клин, поема поста Директор на Московската секция на Руското музикално общество, отново участва в живота на Московската консерватория, изявява се като диригент в Русия и в чужбина, сензационен успех му носят концертите в Карнеги Хол в Ню Йорк, във Филаделфия и Балтимор. През 1884 е награден с ордена „Свети Владимир”, Александър ІІІ му отпуска пожизнена пенсия, а през 1893 е удостоен в Лондон със званието Доктор хонорис кауза на Кембриджския Университет.
Но композиторската му активност намалява, загубата на някои от близките му, както и охладнелите отношения и прекратена кореспонденция с дългогодишната му покровителка и духовен приятел Надежда фон Мек все повече засилват чувството на самотност и обреченост, съзнанието му е обхванато от мисълта за смъртта. Темата за Фатума, пронизваща най-зрелите му творби, добива в късните последни опуси – Шеста симфония, както и в създадената няколко години преди нея опера „Дама Пика” – смисъла на неизбежна трагична предопределеност.
Още в края на 1889 Чайковски пише на свой близък: „Ужасно ми се иска да напиша някаква грандиозна симфония, която да бъде своеобразен завършък на цялата ми композиторска кариера…” И Шеста симфония се оказва наистина сякаш предчувстваното му сбогуване със света и живота. Логиката на необичайно изградената форма – от примирената печал на „съдбовната” встъпителна тема, през елегичния валс (в необичайния 5 временен размер!) във втората част и вихрения марш в трета, към бавния финал, замиращ в пет пъти пианисимо – внушава с такава сила вътрешното трагично отчаяние, че навремето Милий Балакирев спонтанно възкликнал: „Какво ли трябва да е изстрадал човек, за да напише такава творба…”
Премиерата била на 16 октомври 1893 в Санкт Петербург под диригентството на самия Чайковски, на онзи последен негов концерт девет дни преди загадъчната му внезапна смърт. Същата вечер бил изпълнен и неговият прочут Първи клавирен концерт.