Няколко години преди Четвъртата оркестрова сюита, оп. 61 „Моцартиана” (1884-1887) в период, когато Чайковски решава да почива в имението на своята сестра Александра Давидова в Каменка, без да композира, го наляга неопределима меланхолия и умора. Останалото споделя с графиня Надежда фон Мек, негов дългогодишен меценат и довереница: „Днес вече не издържах и се захванах с проект за бъдеща симфония или струнен квинтет. И знаете ли? Веднага се усетих по-бодър и доволен. Следователно, оказва се, че няма по-добър начин да запълваш времето и да задоволиш вътрешната си нужда от работа, освен композирането”.
Идеите бликат, пише с увлечение. За да подгрее фантазията си, свири на пианото творби от Моцарт, изучава подробно операта му „Вълшебната флейта”. В крайна сметка вместо симфония или струнен квинтет, създава едно от най-популярните си произведения – Серенада за струнен оркестър в до мажор, оп. 48. А в първата ѝ част, както отново съобщава на графиня фон Мек, „заплаща дан” на поклонението си към Моцарт с умишленото подражание на неговия оркестров маниер: „Бих бил щастлив, ако открият, че не съм много далеч от образеца”.
Разбира се в Серенадата няма да забележим и следа от елементарна стилизация. Разпознаваемо от началото до края на творбата чуваме чувствителния, поетичен душевен натюрел на Чайковски и характерния му стил – в изграждането на драматургията на цикъла, в мелодиката и хармоничния език. Традиционен жанр по времето на В. А. Моцарт, през 19 век серенадата става обичана форма от романтиците. Руският композитор на свой ред допринася за нейната еволюция.
И ако в I част, определена от него като „Pezzo en forma di sonatina” (Пиеса във форма на сонатина) – сонатна форма с величаво встъпление без разработка, той използва посочения маниер на моцартовско изящно гласоводене в инструменталните линии, нататък коренно променя „модела”. Вместо обичайния за серенадата менует, втората част е грациозен валс (в по-късните изпълнения на Серенадата той често е бисиран от публиката). Лиричен център на цикъла е III част – експресивно-меланхоличната „Елегия” (тема от нея Чайковски ще използва в най-драматичната сцена на операта си „Дама Пика”). Финалът, както в написаната две години по-рано Четвърта симфония, ни потапя в жизнерадостната стихия на руската народно-песенна танцувалност. След встъплението, изградено върху протяжната хороводна „Как по лугу, лугу” („На зелената поляна”), той майсторски разработва главната тема – веселата „Под яблонькой” („Под ябълката”). В кодата рамкира формата, като обединява мотиви от ярката тема на встъплението в I част и танцувалната тема от IV част.
Серенадата за струнен оркестър е посветена на немския виолончелист, диригент и композитор Карл Албрехт, който преподава в Московската консерватория. Композиторът препоръчва по възможност тя да се свири с колкото може повече струнни инструменти. Първото изпълнение е на 21 ноември 1880 в Москва на закрит концерт с участието на професори и студенти от Московската консерватория в чест на посещението на Чайковски. А публичната премиера, която преминава с пламенни овации, е на 18 октомври 1881 в Санкт Петербург в концерт на Императорското руско музикално общество под диригентството на Едуард Направник.
текст – Янина Богданова