Композирани в периода декември 1876 – март 1877, Вариациите „Рококо“ на Пьотър Илич Чайковски най-много се доближават до намерението му да напише концерт за виолончело и оркестър. Те са с концертно-виртуозен характер, който само отвреме-навреме се допълва от лирични отклонения. Вариациите са създадени за и със съдействието на Вилхелм Фитцхаген – немски челист, професор в Московската консерватория. Фитцхаген е и първият им изпълнител на премиерата, състояла се на 30 ноември 1877, под диригентството на Николай Рубинщайн.
Макар да се появяват на бял свят непосредствено преди симфоничната поема „Франческа да Римини“, в сравнение с нейната интензивност и пламенност „Рококо“ – вариации демонстрират едно ново, елегантно отношение към класиката. Произведението е вдъхновено от Моцарт и е написано по негов образец, което показва колко много Чайковски е харесвал класическия стил. Въпреки това, по своя произход вариациите не са истински стил „рококо“ – те по-скоро са наречени така условно, заради грациозния и безметежен характер, който е характерен за този стил. А иначе авторската тема, която е създал Чайковски, има ярко изразен руски дух – тя е широка, напевна и задушевна и в нея са заложени богати възможности за развитие. Майсторски написаните вариации са построени на принципа на художествения контраст. Всяка една от тях представлява завършена музикална миниатюра. При това напълно се съхраняват единството и целостта на цялата пиеса, за което допринася нееднократно повтарящият се рефрен на оркестъра.
До този момент Чайковски сравнително рядко е писал във вариационна форма – изключение прави само клавирната му пиеса във фа мажор, опус 19 № 6, чиято идея той използва в „Рококо“ – вариациите. Шедьовърът, който създава, представлява тема с осем вариации (според версията на Фитцхаген те са седем!) и е за малък оркестър, наподобяващ типичния състав за рококо – епохата. В него са включени по 2 инструмента от всеки вид: дървени духови, две валдхорни, и обичайния струнен състав – без тромпети и перкусии.
В един традиционен концертен формат авторът не би могъл да избегне някои характерни структурни и драматични проблеми, произтичащи от стила на 18-то столетие. Ето защо той избира по-лесното решение: да запази относителната самостоятелност на всяка вариация – нейните мелодични очертания и хармонична подкрепа, заявени в първоначалната тема. Евентуален проблем при такъв подход би могло да бъде липсата на разнообразие в отделните вариации, което на практика би убило произведението. Благодарение на своята изобретателност и съвършена изработка обаче, Чайковски избягва тази опасност. Почти няма фраза във всяка от вариациите, която да не е изрично свързана с първообраза ѝ. И в същото време няма две подобни вариации, които да са написани в един маниер. Едно от нещата, които много допринасят за това, е малката кода, прикрепена към края на темата, към която на свой ред е прикрепено малко разширение. Чайковски варира това разширение на дължина и ширина, преобразявайки същевременно и пропорциите на отделните вариации и осигурявайки плавен преход от една към друга. Той дори смесва материала от тази малка кода със самата тема в Анданте грациозо-то (вариация №4 според версията на Фитцхаген или №5 според оригиналната версия на Чайковски). Трудността на произведението до голяма степен се дължи на факта, че в него няма големи чисто оркестрови дялове, които да позволяват на солиста да си отдъхне поне за малко и той е изправен пред предизвикателството да свири във високия регистър в доста неудобна позиция.
Вариациите на тема „Рококо“ са безценен бисер на руската класическа музика. Благородството на израза, простотата и изяществото, наред с разгърнатото виртуозно начало, позволяват на солиста да демонстрира изцяло своите изпълнителски способности. Благодарение на това вариациите са се превърнали в един от най-популярните образци в концертната литература за виолончело и охотно са включвани в репертоара на всички изтъкнати изпълнители.
Вариациите „Рококо“ звучат в аранжимента за флюгелхорн на Михаил Накаряков.
текст – Аделина Александрова